Думи вместо черно-бели снимки

Стар фотоапарат Практика, обектив, който фокусира само между три и десет метра, и черно-бял филм – цялата комбинация в моите ръце, на остров Кикиктарук. Години наред събираше прах на село и в последния момент преди да заключа вратите на къщата за пореден път, реших да го грабна. Вътре все още имаше филм, изщракан, но снимките така и не промити. Оказаха се снимки от разходка в планината преди шест-седем години. Повечето лилави и не на фокус, но все пак и някоя друга сполучлива снимка. Достатъчно, за да ме мотивират да помъкна с мен в Канада и Практиката, и няколко ролки филм.

Четирисет и два дена изминаха откакто пристигнахме на Кикиктарук. Обратният ни полет беше плануван за вчера, но силният вятър и дъждът отвяха шансовете ни за заминаване. Четири ролки филм се изнизаха бързо, черно-бялата ролка оставих за най-накрая. Тази сутрин се събудихме от викове “Бяла мечка, бяла мечка!”, изскочихме бързо изпод купчината спални чували и минута по-късно вече бяхме на брега, по пижами и търсещи мечката в далечината. Видяхме я на отсрещния бряг, съвсем близо до гнездо на сокол-скитник. След около час мечката се излегна насред тундрата, ние вече бяхме премръзнали и се прибрахме на топло. На топло, при сумати багаж, който чака да бъде подреден, опакован и приготвен за самолета. Измежду многото кашони и чанти – старата Практика, черно-белият филм изщракан. Реших да го навия и прибера при останалите. Навиването не беше съвсем като преди и силно подозирам, че не съм сложила филма както трябва. Снимки мисля, че няма да има, но все още помня моментите, които се опитах да запечам в черно и бяло. Ето ги в думи.

Портрети

Един остров – за някои далече, за други близо. Като за остров с размер около 150 квадратни километра, без улици, телефонен сигнал или друг вид типична връзка с останалия свят, на Кикиктарук има сравнително богато разнообразие от хора. Това лято питах повечето от тях какво най-много ги изненадва на острова и отговорът често беше колко много хора има. Хора, къщи, общност. Общност по-различна от времето, когато тук е имало две-три хиляди души, живеещи следвайки месните традиции. Но все пак общност. Идеята беше да направя черно-бял портрет на всеки, който е съгласен. Вятър в косите, сериозни погледи, безгрижни усмивки, какъвто е моментът, без някакви претенции за уникален драматичен поглед.

По време на моите три лета тук срещнах хора от цял свят, от близо и далече, всеки със своята си причина и мотивация да е тук. С повечето от тях едва ли ще ни се присечат пътищата отново, което често води до интересна комбинация от разговори прозаични и обикновени, но понякога и изненадващо искрени и лични. Обмяна на прогнози за времето, колко ще е ветровито, кой какви животни е видял през деня. С някои ще си размениш само по едно здравей. И тамън когато си привикнал с ежедневните разговори и подробности на тема вълни, двигатели и подобни, ще се окажеш някъде на острова с някой друг, на прага на неочакван разговор.

– На теб става ли ти мъчно за дома?
– Кое е правилното между отговорността към семейството и личните стремежи?

Воли и неволи, споделени само мигове след като сте си разменили имената. Може би някои от тези емоции щяха да бъдат запечатани в моите портрети, но нали някои неща е по-добре да си останат скрити, може би такава е историята и с тези черно-бели портрети. Съществуваха за секунда, в момента, когато погледнах през камерата и натиснах спусъка, а после просто изчезнаха. Също толкова бързо колкото понякога на север се появяват хора в живота ти, само за да заминат часове или дни по-късно.

Ветровита разходка

Вятърът не утихва вече цяла седмица. Сутрин се събуждаме и веднага поглеждаме през прозореца. По това колко силно се вее вече оръфаното знаме на територията Юкон съдим дали е повече, или по-малко, ветровито спрямо вчера. Но както и да го гледаме, ветровито си е! Повечето време прекарваме вътре, до печката. А когато се осмелим да си покажем носовете навън, навличаме няколко ката дрехи и се приготвяме за малък поход от една сграда до друга. В едната посока вятърът ни тласка силно напред и на моменти имаш чувството, че ще полетиш. После наобратно уж тичаш, краката ти уж стъпват напред, но вятърът те брули и спира толкова силно, че за всяка крачка напред, сякаш всъщност се връщаш две назад. Двайсетина метра ти се струват поне половин вечност, а когато най-накрая си обратно до огъня и всичко си е все същото както си го оставил, осъзнаваш, че те е нямало само няколко минути. Няколко минути, ама ветровити минути, а вятърът сякаш разтяга понятието ти за време. Идеалното време за разходни така и не идва – ту имаш много работа за вършене, ту времето е лошо, и така измежду причинните и задачите се изнизва лятото. Но когато вятърът отложи полета ни и за пореден път разтегна нашето време, давайки ни поне още три дни тук, решихме, че вятър не вятър, ще се разходим по плажа около къщите.

В днешно време на острова няма постоянни жители, но мястото далеч не е “изоставено”. Особено предвид месната култура на пътуване и живот тясно свързан със земята. И лете, и зиме тук спират хора по време на лов или просто за отдих по пътя. От пролет до ранна есен за острова, който е тероториален парк, се грижат местните рейнджъри, а последните три лета има организирана програма, по която месни хора, възрастни и деца, прекарват на Кикиктарук около две седмици. Идеята е да се поддържат живи традициите и да се предават от поколение на поколение. Тази програма съществено обогатява и нашият престой на острова, а понеже моите три лета винаги са съвпадали с нея, ми е странно да си представя острова без месните хора тук, без големите вечери с всички заедно и децата, гонещи се от къща в къща.

А въпросната ветровита разходка, със снимки изщракани на моя неправилно сложен филм, включваше нас и децата. Ние премръзнали, те с нестихваща енергия и подмятания за това как така не завираме с толкова много якета. Пак цял ден се канихме да отидем, а за разходката просто трябваше да излезем от къщата, не е сякаш да отиваме на някакъв далечен поход. И когато от полунощ ни деляха само два часа, най-накрая се отправихме към плажа. Беше красива вечер – бурно море, вятър в косите. По плажа събирахме брезова кора – това е като съкровище тук. Морските течения и вълните носят брезовата хора от километри на юг, от земите, където има дървета. Веднъж стигнала до северните брегове на Кикиктарук, брезовата кора е най-добрият начин да запалиш огън. Не е сякаш по плажа да има огромно изобилие, така че търсенето и намирането й винаги е съпроводено с вълнение и чувство за откритие. Първите ни брезови съкровища отлетяха от чантата ни, със следващите бяхме по-внимателни. Видяхме кит, няколко тюлена и чайки, които махаха с крила, ама не помръдваха от мястото си заради вятъра. По време на нашата разходка се редуваха тишина, песни, разговори за брезова кора, животни и кой какъв иска да бъде – като порасне, и в живота по принцип.

Музика на тъмно

Като малка за кратък период от време в детската градина ходех на уроци по пиано – помня, че не ме биваше особено и музикалните ми опити не продължиха дълго. После в училище имаше хор и нали съм на всяка манджа мерудия, исках и аз да участвам, ама и в пеенето не ме бива. И така си изминаха години, през които правих какво ли не, от сирене до научни изследвания, но едно от нещата, които ми липсваха, е повече музика в живота ми. Ръководителката на нашата експедиция е също и моят любим музикант и много от най-милите ми северни моменти включват виола, китара и нейния глас. Помня нашите “сделки” – аз ще измия чиниите вместо нея, ако тя свири през това време. От всичките снимки, видеа и звуци, които събрах това лято, музикалните записи са ми най-скъпи. Песни ту тъжни, ту радостни, уж с “грешки”, които моят слух не улавя, стъпки, тропане и разни ежедневни звуци измежду пеенето. А конкретната вечер, която уж заснех с моята Практика, пак беше след няколко уговорки. Вече беше късно, аз напирах да ходя да подреждам кашони в склада и да зазимявам всичкия ни багаж, но кандисах да свърша това на другия ден, ако вечерта има музика.

Музиката започна на свещи, понеже дните на постоянна светлина вече отминаха и през нощта е почти тъмно. И със свещите пак си беше сравнително тъмно – светлина колкото да се чете текста на песните и да се придаде топъл отенък на всичко в стаята около огъня. И както свещите намаляваха, така и един по един хората се изнизаха да спят, а накрая покрай огъня останахме само аз и музиканта, с една единствена свещ съвсем близо до изгаряне. А моментът, който аз ще помня, е когато свещта угасна, а музиката продължи.

Всичко останало

Трийсет и шест пози на моя черно-бял филм, а по-горе описах само моментите, за които се сещам сега. Останалите може би ще си останат завинаги скрити, а някои са вече забравени. Но все пак са се случили – мигове, които съществуват в свят отвъд снимките и думите. Някъде, в компанията на всички моменти, за които се сещаме рядко, но които все пак са оставили следа в живота ни.