Притваряш очи – не виждаш, но усещаш. Всяка десета загуба намирисва на малка победа, след всяка паднала керемида някой слънчев лъч се прокрадва по клепачите ти, пари за секунда, после угасва – някъде вали, а облаците се вият ту в тебе, ту на небето. Развиделява се – по изгрев слънце и тръните греят по иначе. Утре ще ги отскубнеш от земята, ще изтръскаш пръстта от корените, ще ги хвърлиш на купа при тези от завчера. Но днес все още ги има – позлатени и нищо неподозиращи – може би и те като тебе вярват – сляпо, без причина и смисъл. А утре заедно с пръстта от корените може би ще полетят и шепа семенца – да, тяхната вяра се побира в твоята шепа, понякога дори се прокрадва през пръстите ти без изобщо да я усетиш. Твоята вяра уж е повече, ама понякога и тя ти минава през пръстите, пада на земята и се изгубва измежду всички останали паднали вери – те там на земята все си приличат. Твърдиш, че не си я загубил наистина, нали всеки път се връщаш да си я търсиш, просто някой път ти отнема повече време.
Отваряш очи – погледът ти шари по хоризонта, ама все не стига докъдето ти се иска. Стягаш си вярата за път – на далече. Проверяваш циповете на куфара, че къде ще се връщаш, ако я изсипеш някъде. Поливаш, без да знаеш кога пак ще завали. Заравяш няколко луковици, на мястото на последните изсъхнали цветя слагаш нови. Твоето съкровище – карта не ти трябва, винаги ще намериш пътя обратно. Но ще бъдат ли там цветята, дърветата, ще те посрещнат ли същите стаи, аромати и погледи от старите стенни портрети? За секунда мислите ти побягват в друга посока – че нали преди ти посрещаше, ти чакаше, ти тичаше на пътя всеки път, като чуеш кола? А сега сигурно е тихо, спокойно. Но от това спокойствие ти става тревожно – няма вече петли, които да го разбудят. И все пак предпочиташ да вярваш. Понеже понякога друго не ти остава, пък нали да не си ептен с празни ръце…
Месеци по-късно пак гледаш – примигваш бързо, погледът ти отдавна не се плъзга по хоризонта – сега той бяга, задъхва се, за секунда се обръща назад и пак продължава – все иска още. Понякога ти се струва толкова различно, друг път забравяш, че уж трябва да ти е чуждо, некомфортно. Пък то не е така – ей, по едно вкъщи на двата края на света – непрактична работа! И пак ще оставяш след себе си неща, към които ще искаш да се връщаш, пак ще си стягаш вярата. Вяра, че любов, сила и упоритост имаш достатъчно – по много за всеки край. Вяра, че в сърцето винаги ще имаш място за още, че не забравяш, не изоставяш, просто намираш и още. Вяра най-вече във всичката ти вяра – не знаеш дали само тя ще ти стигне, но все пак ще пробваш.
Тук вече става студено – сутрин не ти се става от леглото, посред нощ ставаш да търсиш юрган. А някъде там слънчевите лъчи стават все по-топли, пчелите може би кръжат точно около твоите цветя. Хем ти е мило, хем ти е мъчно – на толкова луковици вече години наред изпускаш цветовете. Малко е тъжно, че нали уж за живец и красота се бориш, а накрая няма кой да ги види. Някъде там измежду запустелите земи и изоставените дворове, един може би още тихо се бори срещу забравата. Чудя се, на тези, дето шарят по дворовете за желязо и орехи, дали им прави впечатление, че има и рози, лалета, че зюмбюлите ми се редуват един син, един розав? Те, крадците, и те сигурно имат очи за красивото, ама дали ще си остане мое после… Пак предпочитам да вярвам. Че някой ще се спре, ще се усмихне, ще продължи. Странно би било иначе – да не отекват стъпки по плочките, да не затъват гумени ботуши в калта, да няма смях и глъчка, ядосани въздишки и паяжини в лицето.
Някъде там моята магнолия цъфти за първи път – с поглед не мога да я стигна, но може би във всеки цвят има по малко и от моята вяра.

7 Replies to “Сляпа вяра”

  1. Като чета публикациите ти все рева… по разни причини. И знам че пак ще ревна и пак отварям и пак чета и си поплаквам тихичко.

    Like

  2. Около 11-12-ти август, още не съм си купила самолетните билети, но искам да се прибера преди Богородица.

    Like

  3. Здравей Гери,Божие откровение беше, когато преди около две години попаднах на твоя блог! Зарязах останалото за дни наред, че да изчета всичко, което си написала и каквото прочетох – харесах го.Бях го отписал вашето поколение и не очаквах, че ще има някой като теб. И текстовете, и снимките (хубавия фотоапарат и безсрамно скъпия обектив не отидоха на хакере!:)), както и всичко, за което се сетиш! Знаех си, че ще пътуваш (а още не се споменаваше за никаква Шотландия, пък да не говорим за Австралия! Но и още много ще има, убеден съм!) и с нетърпение очаквах да прочета разказите ти за новите места. И все по-хубаво, бе! Как успяваш! Не е само дар!Я да видим дали на този линк ще намериш сродна душа? Ама не ме издавай!http://admelange.com/Аз съм гордия баща. Не на линка/блога, а на тази, която го пише. Татко Уйлям.Предпочитам да те чета анонимно, каквото имаш да споделиш си го написала в блога си, продължавай все така: ти си от малцината, държащи собствената съдбата здраво в ръцете си.Бъди жива, здрава и усмихната!ТУ

    Like

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: