Черно на бяло

“Сафари в Кения” – звучи внушително, нали? И действително на моменти беше точно такова. На пътуване от това естество човек тръгва с огромни очаквания. Повечето даже биват оправдани 🙂 . Истината е, че сега, месеци по-късно, го оценям много повече, откакто когато бях там, на живо. Даже като се замисля, че това са моите снимки, че всичкото това аз съм го видяла и ми се струва направо абсурдно.

Ама то и цялата история започна по малко абсурден начин – с мама критикувахме излишната врява около абитуриентските балове. И как пък й хрумна да каже : “Ние вместо да даваме хиляди пари за бал, дай да те пратим на сафари в Кения.” Ей така, все едно е наааай-нормалното нещо. Ако някой от вас сега си мисли: “Ама то за един бал сумата не е в хиляди”, мога само да му кажа, че съм напълно съпричастна към неговата наивност. То сигурно и родителите на половината ми съученици така са си мислили 🙂 .
Пропуснах няколко мероприятия около баловете, не ходих в Слънчев бряг/Турция, на бала бях с обеци от 2 лв и лак от 50 стотинки, ама да ви кажа, мисля, че моята ситуация е по-печеливша. Съучениците ми – едните се били размазали, другите – разцепили. Повече подробности не споделят, ама то сигурно само толкова помнят.
Е, аз пък видях 992357 зебри.

Точно и те най ми харесаха. Е, може би делят първото място с жирафите, ама 928479 зебри дрещу 20-тина жирафа… Зебрите бяха ТОЛКОВА много. Даже още повече. В един момент очите ни се измориха зебри да гледаме.
Сафарито е може би прекалено опоезитирано. Всъщност е съвсем монотонна работа – черни пътища, бус с подвижен покрив, часове наред друсане по съответните пътища, спираме, за да снимаме нещо, продължаваме с друсането до следващото “нещо” и така. Дори в храстите не може да се изпикаеш, понеже може да те изяде лъв. Да знам, много важна подробност.

И все пак – в един момент направо те “удря” картината около теб – зебрите край нямат – хиляди след хиляди. И ама така да не се вписват в пейзажа, с тези си райета, очите да ти избодат. Сумати животни са еволюирали така, че да са възможно най-инкогнито, не и зебрите – те направо си казват : “Ей ме на, тук съм, яла ме изяж!”
Ох, то верно е опоетизирано сафарито, ама аз ептен “вулгарно” го представям. Аз моята поезия си я пазя за домати и компоти от праскови явно.
Та, зебрите. Аз очаквах малко повече действие – тея по National Geographic изглеждат много по-заети. Като се каже миграция – ей, препускат едни зебри, вдига се прах, те задъхани продължават, хвърлят се в реката Мара, крокодилите се впускат като невидели, битка за оцеляване, челюсти, кръв иии та тва в кой филм беше?
Аз мога да ви кажа, че зебрите за никъде не бързат – пасат си и хич не им пука. И макар да не успях да направя драматична черно-бяла снимка на галопиращи зебри насред прашни облаци – сега мисля, че така даже повече им се радвам.

Не научих кой знае колко нови неща за животните, всъщност то толкова друса и дрънчи всичко, че е трудно да се чуе, когато човек говори. Ама и аз не съм достатъчно сериозна за сухите научни факти. Вчера от цялата лекция за еволюцията на растенията аз запомних, че бялата част на кокоса е праисторическа сперма. Та да, ако не сте се усетили досега, от тази публикация няма си обогатите особено знанията 🙂 .

Ама и все пак, не всичко е факти – предпочитам да гледам на нещата повече като усещания, преживявания. Искрено ме забавляваха накацалите птички по зебрите, усмихвах се, когато минем на метър от зебра. Истинска, жива зебра. Добре,де, хванахте ме, внушително си е.

Цялата гледка беше толкова различна, толкова нетипична за мен. Е, ние имаме магарета, а аз както не съм чувала магарешки рев от повече от месец, сега малко ми остава да почна да се превъзнасям по качествата на родните магарета, но все пак – зебри. Дори звучат екзотично. Много ми хареса просто да ги гледам – действаха ми успокоително. И после ще оцелим огромна дупка и цялата кола ще подскочи, та бързо-бързо ще се “съвзема” .

Около зебрите действително беше по-спокойно, понеже ги има в хиляди и не са основната туристическа атракция. Спящите лъвове събираха по 15-тина коли публика.
И докато лъвовете си почиваха, истинският “екшън” беше при зебрите :

Всъщност нека не ви заблуждават снимките, това беше най-недраматичният и измъчен бой, който съм виждала. Изглеждаше направо насила, все едно ги е хванало срам, че само пасат и се разхождат.

“Големите 5” – не са за пренебрегване. 4/5 от тях са още по-големи безделници и от зебрите (ако се чудите кой я тоя работагата, него просто не го видяхме :). И все пак, дори само заради зебрите си заслужава да се отиде до Кения. Огромната черно-бяла маса, леко повяващите се гриви, извитите мигли – изглеждат ми ама съвсем перфектни. Сякаш точно по този начин трябва да изглеждат. Ако имаше пластични хирурзи за животни (само да не ме чуе някой, че той знае какво може да измисли някой болен мозък), щеше да ги погледне и да им каже, че не трябва да променят нищо в себе си, че са идеални както са си.
Съвсем черно-бели, без нюанси на сиво, проста работата. Понякога ми се иска и ние да бяхме всичките черно-бели. Определено щеше да е по-лесно.