Където и да съм по света – на север насред ледници в океана или измежду прашни австралийски савани на юг – моето далече е нечие близо. Често говорим за Арктика като за „много далече“ – място чуждо и непознато. Понякога удобно далече – „ама моля ви се, не ме занимавайте, много съм далече!“. Но както повечето неща в живота, историята не е толкова кратка, а Арктикът не е само далече. Дори напротив. От всичките места, които съм пропътувала, точно там, на север, където уж си далече от всичко, най-ярко се срещат идеите за близко и далече. Така се размесват близко и далече, че от острова не отлиташ съвсем същия човек, спрямо когато си кацнал.
Тази година отново поемаме на север. Там, където всичко привидно изглежда далече, но за част от нашия екип си е съвсем наблизо – това са земите, където са пораснали, където работят и се грижат за семействата си. Земите, където те продължават да се връщат, както аз продължавам да си се връщам на село. Като че ли колко по-далече отиваш, толкова по-малко значение имат разстоянията. Разбираш, че човешките радости и неволи бързо препускат и се разбъркват насред географските ширини. Че да говориш винаги за Арктика като за много далече представя само една гледна точка.
За мнозина наистина си е далече от местата, където са се родили и живеят. Аз, като някой, на когото му става много лошо във всяко превозно средство освен колело, повярвайте ми, усещам всеки километър от разстоянието между България или Шотландия и остров Кикиктарук, 69 градуса на север в Северна Канада. Но веднъж стигнала, виждам и как тези земи не са нито пусти, нито празни и вече не се чувствам чак толкова далече. Инувиалуит и Гуич’ин хората живеят тук от стотици години – това са техните земи и те са хората, които всеки ден виждат промените, за които ние чуваме по телевизията. За тях Арктикът е съвсем близо – колкото близо изобщо може да ти бъде едно място – до теб, до дома ти, до сърцето.
Лятото на 2019-та ще бъде моето трето лято на север. Заминаваме след три седмици, което сега като го гледам написано ми звучи малко лудо, защото както обикновено, аз искам в тези три седмици да натъпкам задачи като за три месеца, но ще се справим. Хубавото е, че като дойде последният самолет към Кикиктарук – готов, не готов, самолетът отлита и след час и половина си там. Измежду трескавата подготовка, обаче, в мен все повече се засажда и нетърпението не просто да отидеш някъде, а да се върнеш. Радостно нетърпение да се върнеш на място, което по една или друга причина ти е близко. Тревожно нетърпение да се върнеш и да не знаеш какво точно ще завариш – на село падат покриви и изчезват сгради и медни пръскачки; на север цели късове земя изчезват завинаги в океана.
Доближете се и вие това лято до Арктика – свят хем много по-различен от нашия, хем подобен – достатъчно познати усещания, че да не ти е неудобно, и безкрай нови открития, които да те карат да ускоряваш крачка с нетърпение.
Ще споделяме истории, снимки и впечатления от нашата експедиция на страницата ни The Arctic’s hidden biodiversity (на английски, а аз после ще наваксвам тук и на български). Ако ви е интересно, последвайте ни (като си въведете имейла в полето “Follow”).
Някой път ще преразказваме истории, друг път ще откриваме нови – за неочаквано голямото разнообразие от растения на Кикиктарук и как то се променя със затоплящия се климат; за миналото, настоящето и бъдещето на острова и преживяванията ни като екип, събиращ хора с различни представи за близко и далече.
Експедицията ни ще се осъществи със съдействието на National Geographic Early Career Grant, награден за моя проект на тема скритото биоразнообразие на затоплящия се Арктик. Приключенията ни ще са в унисон с проекта на научната група, където водя докторантурата си – Team Shrub. Ще работим заедно и много от историите ни ще са общи – цялата група може да ни намерите на The Greening Arctic.
Градината на слънцето 