“Живели ли сме някога преди или само мигове сега напомнят за стари къщи и мечти…” – като в песента на Авеню, ама по-тихо.
Зимна тишина по селски – няма щурци, не се чуват кокошки – замлъкнаха прибрани я в кокошарници, я в буркани. Комини димят оскъдно, дори дърветата в печката преди като че ли повече пукаха, а ако се улисам достатъчно, и чайникът млъква като изкипи всичката вода. От време на време някой куршум цепи тишината, но иначе наоколо е почти идеална тишина. Такава тишина днешно време рядко се среща – все коли, хора, отнякъде светят екрани. А на село дори уличните лампи ги пускат на три къщи по една единствена, та и осветлението е оскъдно.
Подобна е тишината към четири сутринта на Кикиктарук, северният остров, където прекарах последните две лета. И там е тихо и често се говори за липси – липсват хора, които да говорят местния език, а постоянно население няма. Всяка година вълните отнасят все повече от острова – трайно замръзналите почви се затоплят, понякога водейки до огромни свлачища – смесица от кал, растения, тук-таме някоя кост от праисторическо животно, но също така и спомени от една култура, за която малцина знаят. Култура, която традиционно се предава от уста на уста, но просто вече много хора замлъкнаха. Може би затова на Кикиктарук ми харесва – дали на село или по света, отивам там, откъдето другите си тръгват. Има сигурност в местата, където хората са живели и преди. Не винаги си личи измежду порутените къщи, но за мен предишните животи внасят спокойствие в настоящето и надежда в бъдещето.
Измежду учените на острова пак често се говори за липси – нали всеки някъде е оставил нещо, за да бъде на острова. Аз не че съвсем съм свикнала, но вече където и да отида, все нещо ми липсва, а на места като нашите села и далечните арктически острови липсите си личат една идея по-малко. Поне е тихо, спокойно (на моменти, с мен и моето търчане по принцип не е много спокойно). Хората са малко, но я няма товарата от повърхностните контакти. Самотата е по-малко самотна, защото обикновено не просто ги няма твоите хора, няма никого по принцип. Тази година често ще съм на път. Нови градове, нови хора, “други хора и съдби“. А на мен вече ми заприлипсва тишината.
Че хората се променят, съмнение няма. Някои неща си остават вечни, а за мен как се чувствам на село е едно от тях. Покрай пътуванията по света не съм разлюбила местата, от които съм тръгнала, както и като се връщам на село, това не ме кара да искам да остана завинаги само там.
Градината на слънцето 
Абе сичко убуу, но старата Гергана, която пишеше с любов за селото си, повече ми харесва. Тоя глобализъм те промени тотално.
LikeLike
Че хората се променят, съмнение няма. Някои неща си остават вечни, а за мен как се чувствам на село е едно от тях. Покрай пътуванията по света не съм разлюбила местата, от които съм тръгнала, както и като се връщам на село, това не ме кара да искам да остана завинаги само там.
Поздрави,
Гергана
LikeLike