1. Да се завърнеш по пладне

Краят на лятото на 2017-та. И много пъти след това.

Само скрита магия има в полските села по пладне, а дори и нейните качества могат да бъдат оспорвани – все пак, де що има хора по селата, всичките бягат от нея и се покриват по сенки, асмалъци и прохладни стаи стане ли пладне. Те някои села и рано сутрин са замрели, ама по обед още повече. Жега, прах, изсъхнали треви, скелети на стари чемшири след поредната вълна от гъсейници и една тежка тишина изпълваща всичката празнота наоколо. Хора нито се виждат, нито се чуват, ама тук-таме по някой ред маносани домати издава, че хора все пак ги има.

Точно по това време обикновено пристигам аз – сутрешния автобус все не го догонвам, а понеже малко хора се навиват да пътуват по жегата, в автобуса има повече място за мен и всичките ми чанти. Нямало ме е с месеци. По пътя виждам нови паднали покриви, навеси, буренясали градини, общо взето подготовка за това, което ме очаква в моя двор, ама понеже суркам примерно 20 литра блажна боя, а е супер горещо, много-много не се замислям. През годините всякакви неща са ме посрещали – пълна къща, празна къща, дини, грозде, троскот, гладни котки, умрели котки, паднали стени, живи лисици, наши хора, чужди хора. Класиката си остава “Ааа, да си ходиш, този орех аз ще го събирам, ти кво правиш тука?!”, последвано от “Прибрах се, този орех е в моя двор, ти какво правиш тука?”. И все пак, по пладне е най-трудно е да си представиш как всичките замрели дворове и къщи някога пак ще кипят от живот. Тогава ти трябват всичките ти запаси от вяра. За щастие обикновено положението изглежда толкова трагично, че докато търчиш из двора, чудейки се какво първо да спасиш, времето отлита, слънцето пада ниско над хоризонта, позлатява всичко наоколо и магията на полските села вече не е толкова скрита.

2. Бели нощи, бели мечки

Юли 2018-та.

Залезът за минути прелива в изгрев, а тъмнина не идва. На остров Кикиктарук през юли е винаги светло, а на мен черните нощи хич не ми липсват. Огромна свобода има в това да е винаги ден – можеш да правиш всичко, когато си поискаш и няма значение колко е часа. Не на всички им се нравят белите нощи, някои търсят рутина и график, а за мен белите нощи са просто една безкрайна възможност. Чувствам се освободена от ограниченията на деня и нощта, няма досадни лампи за гасене,  може да се върнеш от поход в 6 сутринта и да тръгнеш на следващия в 9, изобщо свободия, тамън като за някой като мен, който не обича да се чувства сякаш нещо го спира. Другите страни на белите нощи – конректно белите мечки – обаче понякога ти объркват плановете и цял ден трябва да си седиш вътре, нищо че е светло и може да се работи. Пиша тези редове завита под два юргана и едно одеало в Тюркмен и за мен си остава едно от най-странните чувства да се замисля, че преди няколко месеца видях пет бели мечки, а днес си събирах орехи на село.

3. Високо да те видя

Краят на 2018-та.

Може би тази история е била за това как да надскачаме себе си, да не се дразним за неща, които не можем да променим и да ги приемаме. Е, аз не съм съгласна, а точно защото достатъчно народ е приел нещата както са си, ни се струва, че няма как да ги променим. С годините в мен се натрупа яд по повод някои реалности на българското общество – по надолу имам история за традициите на завръщащия се българин, да добавим да спори и да гледа страшно някой като каже “Айде сега, тихо.” Много норми и много съдене, ако случайно не си в тези норми, а къде наяве, къде подсъзнателно, още живее и отношението “ти да мълчиш, докато мъжете говорят.”

Лятото си купих, след много зор и убеждения, моторна коса. Влизам в голям магазин, приближих се към консултантите на съответния отдел, поздравявам ги с добър ден и ги моля да ме посъветват кой модел коса да си купя за моите нужди. Двама млади мъже вдигат поглед, оглеждат ме отгоре до долу (пък аз този ден взех, че бях и с рокля) и после поглеждат настрани, без дори да ме отразяват. Повтарям си въпроса, те раздразнено отговарят само с едно “ама ти ли ще косиш, бе?!” Питам за показателите на различни коси, “ама къв е смисълът изобщо да ти обясняваме на тебе.” Харесвам си модел, а не, била 7 килограма, аз 7 килограма съм нямало да мога да нося. “А ти изобщо двигател някога палила ли си?!”. Отговарям им само с едно “Да.”, те искат пояснения, добавям, че повече от четири месеца почти всеки ден съм палила генератор в Арктическа Канада, където и пак всеки ден с часове носех раници по 30 килограма. В крайна сметка си тръгнах с коса, ама цялото преживяване беше крайно неучтиво, после докато обикалях из магазина, виждах че още ме обсъждат. Разбирам да ми бяха обърнали внимание на разни мерки за сигурност, но те просто се подиграха на това, че някой като мен ще коси. Хората много често са повече от това, което изглеждат, и могат много неподозирани неща.

(Снимка: Sandra Angers-Blondin)

4. Здрав дух в здрава къща

Зимата на 2017-та.

Пожелаваме си да сме здрави. Докато навън вали, а вътре в къщата на село не, оценям и спокойствието, което идва от това домовете ни да са здрави. Покривите, които не текат, са голяма работа!

5. Традиции и навици на завръщащия се българин

Септември 2017-та.

Кой знае какви точно съм ги мислела преди повече от година, когато написах това заглавие, сега се сещам как веднъж от носталгия си купих дюнер, ама посредата на дюнера вече ми се ядеше препечена филия с авокадо. И как в самолета към България по Коледа все от някъде се чуват приказки за свинско със зеле.

6. 24

Април 2017-та.

На 24-ти станах, та и на 25-ти, равносметките ги пропуснах. Донякъде поради липса на време, малко повече защото дори и докато тичах по поредните задачи, усещах, че ако се замисля по-обстойно, ще ми стане мъчно за всичките неща, които мислех, че вече ще са различни.

7. Шотландски моменти

Септември 2016-та.

Минаха и заминаха, от тогава и други се случиха. Най-накрая имам квартира, която ми харесва, на четири минути пеша от бюрото ми в университета. Веднъж се сетих за неща и понеже не ми се преобличаше, а беше късно, отскочих по пижама. Е, оказа се, че не бях само аз там посред нощи. Последните две години се изнизаха бързо, харесва ми свободата да мога да работя когато си искам (като изключим преподаването, което си върви по график). Още се движа с колело навсякъде, още много вали и духа вятър.

8. Пустош и безкрайна шир

Юли 2015-та.

Хареса ми австралийската пустош, прашна и гореща, като полските села през лятото. Място, на което бих се върнала отново. Както и Австралия по принцип. Март 2019-та – дестинация Пърт, Западна Австралия.

9. Приключения и палатки

Юни 2015-та.

Щастливи времена бяха, не ги описах докато се случваха, понеже исках повече време, за да ги изживея, а сега ми става мъчно за тях, като се замисля, понеже отдавна отминаха. Живот като на кино, нали.

10. В душата ми градина…

Февруари 2015-та.

Май имаше стихотворение с това заглавие? Или просто на мен ми звучи поетично. Често си ми остава само в душата градината тези дни, но пак ще дойдат времена доматени, сега си почива земята, а после ще си почивам аз, докато я засаждам.

11. “Усмихнете се и се радвайте на мъглата!”

Август 2014-та.

По заглавието и месеца веднага познавам, че става дума за семеен излет, където времето не е било на наша страна, а ние сме се изпокарали. Изкуството да бъдем хем заедно, хем да се разбираме, още го учим, а и вече интересите ни понякога се разминават. “Хайде да играем на нещо.” “Нека да не е нещо интелектуално, писна ми вече!”

12. Идеи и аларми

Пак Август 2014-та.

А де. Кой знае какви идеи и аларми са ми били в главата. Май бяха прочела някъде вдъхновяваща мисъл, ама от нея следа вече няма, та си оставаме само с днешните идеи и поне днес, липсата на аларми. Може би нишката в тази история беше, че идеите са като аларми в живота, разбуждат ни и ни приканват за действие.

13. Дом, семейство и градина

Април 2014-та.

Тогава все още имаше зеленчуци в градината, ябълките, черешите и кайсиите цъфтяха, пък и на пролет си е хубаво – зелено и свежо, къде от цветя, къде от бурени. Сега само орехите ми останаха, язък че ми изсъхнаха и райската ябълка, и мушмулата, но някой ден ще насадя нови. Когато дойде време да си пиша финалната дисертация от докторантурата, мисля да дойда да си поживея малко на село – лаптоп, интернет на пресекулки и една цъфнала стара череша.

14. “Съквартирантката ми от България”

Март 2014-та.

Сигурно пак съм се била трогнала поради някакво неразбирателство по старите ми квартири. Когато се случи да съм единствената българка, която хората познават, се чудят дали аз съм си по принцип странна, или всичките българи са такива.

15. Принцесата и граховото зърно

Февруари 2014-та.

И тук не знам каква ми е била идеята, ама както съм се изръбила на сплеснатия дюшек и разтегната пружина на леглото на село, почвам да си мечтая за нов матрак. За принцески статут мераци нямам, граховите зърна си ги пазя за семе, ама удобно спане би било прекрасно. Както с много други неща, остава за следващият път. Но пък от днес вкъщи имаме истински лампи, не само фасунги! На крушките им светят жичките, филията ми може да е прегоряла, но е с авокадо, изобщо хипстърството дойде и в Тюркмен. Класическата комбинация авокадо с чубрица, орехи и мушмули от съседния двор за десерт.

16. Образцов, по-образцов…

Януари 2014-та.

Е, повече образцов, по-малко образцов, колкото толкова, с времето повече. С малки победи напред, тук-таме някоя по солидна като ремонтирания покрив на къщата, следват тези на кухнята и навеса. Вече няма дупки в тавана!

17. Да заминеш отново

Януари 2019-та.

Пътят с ходене се прави, нали. Няма място, където да си имам всичко и нищо да не ми липсва. Затова пък ми е по-лесно да се местя и да живея на нови места. Дотолкова, че редовно обърквам околните за това откъде идвам и къде отивам. Следващи дестинации – Лайпциг, Германия; Пърт, Австралия; Лайпциг втори път, може би отново Канада и далечния Арктик. А за след две лета имам план за лято с работа на терен в България.

18. Сляпа вяра 3

Януари 2019-та и занапред.

През годините все съм писала за слепите вери – веднъж, втори път. Преди като че ли повече ми се отдаваше тази сляпа вяра, ама не било здравословно да се сравняваме с предишните си версии, та така, гледаме напред. Малко по-скептично, като някой, който е бил нараняван, но все още си остава с 872630 мераци, понякога се улисва и гонейки ги, забравя, че преди му е било мъчно и пак си вярва.

19. За разказвачите и техните истории

5-ти декември 2013. Все още в давност.

Все с истории в главата. Ако ги разкажеш напълно, не ти остава време да ги изживееш. Ако не ги разкажеш, после се чудиш дали наистина са се случили. Минаха години, някои неща устояват теста на времето, други отлитат без помен. Тежеше ми все да се чувствам изостанала с историите, все бях назад и понеже ежедневно наваксам с много други неща, не ми се наваксваше и с историите. Това бяха 19 заглавия на публикации, които така и не довърших. А сега мога да започна на чисто.