Австралийски моменти: част втора

8. Стаята, в която живеех за тези три месеца, нямаше прозорец (не подозирах, че се строят спални без прозорци!), съквартирантът ми по принцип не готви, а с първото пускане на печката аз успях да изгоря всички бушони. За няколко дни в стаята ми нямаше никаква светлина, а дори и след като оправиха бушоните, често се будех посред нощ и се чудех ден ли е, нощ ли е. Сега ценя прозорците още повече, хем ти е светло, хем може да проветряваш, толкова възможности!

9. Един неделен офис работех в офиса и се оказа, че не съм само аз там – Пип, една от докторантките, също работеше; по едно време дойде да ме пита дали имам нужда от почивка – отидохме да се разходим до един резерват наблизо. Поговорихме си седнали на брега на реката, земята около нас цялата беше жълто-оранжева от цветовете на калифорнийския мак – инванзивен вид, ама иначе беше красиво. Пип е от малък град в Нов Южен Уелс; каза ми, че не знае дали някога ще се върне там за постоянно, но й харесва да е от там. Мисълта ми хареса.

10. В университета всяка седмица организират различни семинари, а всяка сряда обсъждахме различна научна публикация в читателския клуб. Някои семинари ми бяха много интересни, на други ми ставаше съвестно, понеже знаех, че изглеждам лееко заспала, но събрах знания в области, за които иначе не бих тръгнала сама да чета. А читателския клуб веднъж го водих и аз – който води клуба, носи храна, та аз направих локумки и прасковки (по-скоро прасковища).

11. Няколко пъти ходех на вечеря с лекторите и учените – хареса ми да се чувствам част от академичния свят, да видя учените като “хора”, да си говорим за наука, но и за много други неща. Лекторите покриваха разходите на студентите и асистентите за тези вечери – хареса ми как окуражават новото поколение учени и ни даваха възможност да сме част от сериозните дискусии, шегите и историите.

12. Имах среща с потенциален ръководител за докторантурата! Мисля, че мина добре, харесахме се взаимно. Аз засега искам да създам свой научен проект, което прави всичко доста по-сложно (и вълнуващо, мечтания проект!) и за самата докторантура ще кандидатствам най-рано след половин година, но дотогава, намирам сила и вдъхновение в думите на професора: “Някои хора са родени за наука и мисля, че ти си една от тях!”

13. Обожавам писмата – да ги пиша, да ги получавам – да запазвам миг история на хартия, да отделям специално време, за да споделя с някого, да седна под цъфналата череша в задния двор и да прочета какво са споделили с мен. Щастлива съм, че получавам отговори на писмата си – радвам се, че живея в свят, в който още пътуват истории по пощата – радостни и тъжни, но най-вече истински.

14. В музея в Канбера има изложба за чувствата, илюстрирани със снимки и придружени от откъси от биографиите на различни личности. Не съм виждала другъде такава изложба – много ми хареса! Някои истории ме натъжиха, други ме усмихнаха, всичките заедно прекрасно показваха различните проявления на живота. Имаше пано за самотата, очакването, носталгията по родината, липсата, смеенето… истории за вдовици, невъзможни любови, корабокрушенци, войни, търговци, комици… хора и емоции, всичкото им разнообразие наведнъж! Докато вървях из музея и четях различните истории, се почувствах сякаш вървя и измежду моите уж толкова различни животи. Отново се замислих, че макар и да не се застоявам за много на едно място и да се чувствам сякаш всичко е на “периоди”, промените не разделят живота, а го правят по-богат, по-силен. На мен ми беше толкова интересно да прескачам от история на история, да се изненадвам, да се удивлявам от приликите и разликите – тази ми разходка до музея много приличаше на моя си живот – та така, сега живея живот не като на кино, а като в музей!