Австралийски моменти: част първа

В Канбера най-накрая дойде пролетта – вече две сутрини подред няма слана, слънцето пече толкова силно, че и да ти е криво, ще ти се стопли душата, а птичките, за чието поведение събирам данни, вече гледат малки. Е, точно сега са най-уязвими и половината от малките ги изяждат змии и врани, ама иначе си е направо поетично. След 5 дни отново си тръгвам от Австралия – е, ако не друго, поне не е толкова драматично, колкото първия път. Липсват ми силните емоции, а безразличието, което понякога улавям у себе си, ме плаши, но все пак на ден се случват поне по девет прекрасни неща. Имам много поводи за радост – повечето са работни, което ме кара понякога да гледам съмнително на начина си на живот (или “абе аз личен живот имам ли, нямам ли”), но пък аз всичките си задачи си ги приемам лично, за добро или лошо.

Три месеца преследвах малки пойни птички – научих повече за тях, отколкото за хората, които срещнах тук в Канбера. Не предполагах колко са сложни взаимоотношенията им – едно птиче общество с кавги, сдобрявания, изневери, подаръци и танци, самотни майки, бащи отглеждащи чужди деца, без да подозират. Щастлива съм, че имах тези три месеца и си тръгвам благодарна и вдъхновена. Може би задобрявам в напускането на места, където живея временно. Или в живеенето в настоящето, така звучи по-добре :). Има особен чар в това нещо да приключи тъкмо когато е най-хубаво. Тамън се почувствах уверена в работата си, научих се как да ги разпознавам всичките птички (става въпрос за различни индивиди от един и същи вид, така че на пръв поглед всичките са еднакви), сприятелих се с колегите си… и малките се измътиха, сезонът на ухажването приключи! С работата ми в Единбург пак беше така, ама там работех във фермерски магазин, та тамън ги научих всичките сортове картофи, запомних имената на редовните клиенти… и стана време и от там да си тръгвам. Предишното ми заминаване от Австралия също съвпадна с моментите, когато бях най-щастлива там, но в него по-трудно намирам чар, още ми е мъчно за всичко, което вече не е.

Не съм голям фен на началата – несигурна работа, обикновено имам големи очаквания, лесно се вълнувам и вече съм била достатъчно разочарована, че да подхождам леко съмнително. И все пак, отдъхвам си, че все още съм повече обнадеждена, отколкото съмнителна; повече вдъхновена и нетърпелива за действие, отколкото боязлива. Уж не съм фен на началата, а активно събирам колекция от такива! И с всяко ново начало, започвам да се улавям с душа поне една идея по-лека, по-благодарна, понякога дори търпелива и вярваща, че има време за всичко, но повече нетърпелива и гонеща мечтите, по възможност всичките едновременно. И точно в преследването на мечтите границите между различните държави, началата и краищата се размиват, аз си спестявам излишния драматизъм и правя опити да не взимам всичко толкова насериозно. Понеже макар и на мен да ми се струват като различни животи (“българския”, “шотландския”, “австралийския”, “научния”, “селския”), всъщност всичките са си мои и дори не чак толкова различни – аз както садя домати, така и кандидатствам за научно финансиране – шансовете са срещу мен, я поникне, я не; я ме одобрят, я не – но ще опитам и още как! А покрай всичките опити, заедно с неизбежните разочарования и неуспехи, събирам толкова много красиви и щастливи моменти! Предишните “австралийски моменти” така и не ги описах, а сега ми се иска да мисля повече за настоящето, така че на дневен ред са моментите от Австралия, втори дубъл!

1. Отредиха ми бюро в офиса на докторантите, нищо че аз бях асистент. За първи път казвах, че отивам “в офиса”! Налепих си красиви илюстрации на птици по таблото, домъкнах някоя друга книга и често оставах там до късно – четяща, пишеща, “работеща”! След като всички останали си тръгнат, понякога си пусках силно музика и щастлива пишех доклад след доклад – изморена, но и доволна, че работя към мечтите!