Зима след зима

Тази година ще имам три зими – шотландска, австралийска и българска. В Единбург пролетта пристигна внезапно – изведнъж не беше чааак толкова мрачно, а дърветата по улиците бяха розови облаци от цветове. Пролетта после също толкова бързо си замина – вятърът отвя розовите венчелистчета, а дъждът се сипеше и сипеше. Голям студ беше – първата юнска сутрин се зачудих нормално ли е юни месец да пускам отопление, пък и нали съм еколог, хич не е в духа на енергоспестяването. Позъзнах час-два изпод купчината ми от юргани и срам не срам, извадих радиатора. Шотландската зима беше дълга, но и щастлива – определено наситена с емоции. Сега малко ми липсва екшънът и динамиката на дипломна работа-почасова работа-семинари… Не че пак не се занимавам с 892347 неща наведнъж, ама тамън бях свикнала с търчането по университетските коридори – завои, офиси, лектори и дълги имейли – и семестърът взе, че свърши. Почерпихме сме с лекторите на поляната пред факултета по тоя повод, пожелавахме си успех занапред, и аз отпраших към следващата зима – австралийска. Имаше и няколко седмици на истинско лято – горещо, прашно и селско, на моменти планинско, че дори и градско – но за българското лято ще пиша после, все пак сега сме на за зимна тематика.

В Канбера пристигнах към края на зимата – тамън когато птиците се засилват да си сменят оперението за идния размножителен период, ама след една-две слани се вразумяват и за няколко седмици си остават наполовина кафяви, наполовина сини. Тези подробности ги знам понеже моята работа е цял ден да ги следвам и да събирам информация за поведението им, кой пред кого танцува брачен танц, коя птица коя е (всяка има индивидуална комбинация от цветни пръстени на краката). Първата ми научна работа! Е, “просто полеви асистент”, ама хич не са лесни тези птички за наблюдение. Всъщност досега просто обикалях сама, за да се науча, а след час отивам за първи път на терен с докторантката, с която работя. Хем леко се притеснявам, хем нямам търпение да минат първите няколко дни на работа, за да си отдъхна, че се справям добре, или пък да започна да ходя да се упражнявам в извънработно време, че да задобрея. Имам бюро в докторантския офис, та всички си мислят, че и аз съм докторант. Понеже моето изглеждаше най-празно, напринтирах си красиви енциклопедични илюстрации на птици за вдъхновение – след работа (разбирайте след като цял ден съм гледала живи птички) си гледам хартиените птички и мъдря моята си научна статия. 

Тук е тихо и спокойно, още не съм обикаляла много из града, ама пък видях няколко птицечовки и две ехидни, което мен повече ме вълнува от градските елементи. Утре ще търся уомбати и много се надявам да видя жив уомбат, че досега уомбатските ми срещи са били само с прегазени на пътя такива. Ходя на разни семинари, после и на вечеря с учените, което винаги ми е интересно, защото дори и темите на разговор понякога да не ме вълнуват особено, научавам за живота в тази сфера, какви норми и обноски са общоприети. После си водя записки за това кой учен какво е направил добре в презентацията си и откроявам чертите, които ми харесват и бих искала и аз да развия. Те, учените, междувпрочем, и те са хора – звучи някакси превзето като казвам “вечери с учени”, ама понеже сме на вечеря, и всички сме настоящи/бъдещи учени, за по-добра терминология не се сещам. 

Местенето в нов град (особено когато е студено!) не винаги е плавно и приятно, ама аз съм си добре, може би понеже вече имам тренинг в пристигането и заминаването, пък и покрай по-болезнените заминавания успях да изоставя поне малко от очакванията си (а моите обикновено са високи) и имам по-малко възможности за разочарование. Запознавам се с хора, които едва ли ще видя отново, и се уча това да не ми пречи и да не ми се струва като напразни усилия. Още не ме бива много, пък и може би не съм преглътнала болката на всичките неизпълнени “Ама разбира се, че ще поддържаме връзка и ще си останем приятели”. Дрънци. Или поне досега дрънци, сигурно ще се изненадам приятно някой ден. Не, че сега няма хора, на които да пращам писма, че дори и понякога да получавам отговор, ама пък не помня те да са ме уверявали, че “това не е краят” – като че ли който има намерение това да не е приятелство със срок на годност, не изпитва потребност да раздава обещания. 

Тук ще съм още месец и половина (докато птичките все още се ухажват) – и после към следващата зима – българо-шотландска, все още без конкретни детайли какво и къде ще работя – надявам се на временна работа в моя си университет в Единбург – за половина година, през която трябва да напиша и публикувам още една научна статия, и след това вече ще покривам изискванията за кандидастване за докторантска стипендия. Странно как сега си спомням за Единбург с умиление и силно се надявам да се върна в университета за още половин година. А преди нямах търпение да си тръгна. Та така, моят свят сега е пълен със студ, птички и учени, а зейне ли някъде празнота, веднага имам наготвени книги, мечти и задачи. В Канбера пролетта е вече тук от няколко дена и днес не вали, дърветата пак са нацъфтели в бяло и розаво, папагали дерат гърло от високи евкалипти, а аз се радвам, че всяка зима в повече означава и още една пролет.