Какво остава

– Татее, кажи, как беше в село, жива ли ми е глицинията?
– Ти пък ква глициния имаш, никва глициния не съм видял.
– Е как да нямам, там до дувара, зад чемшира!
– Аа, онова ли бе, умряла е, ама иначе е жива.
– Е как хем е жива, хем е умряла – кажи ми честно!
– Е като я погледнеш – умряла е, ама на пипане е жива.
– Писна ми вече, сто часа си говорите, тате, ставай от компютъра! – провиква се брат ми.
– Трай малко де, а хортензиите?
– Оо, трагични са.
– Ама кои по-точно, тези около черешата, зад чемшира, до бора, до сухата череша, зад туята или пред туята?
– Която и да хванеш, всичките. Ама да знаеш, че поне лукът ти е поникнал.
– Ми то аз го сях само преди 9 месеца – време му е.

И така през хортензиите, клематисите, все по-срутения дувар и тавана, който бързо го догонва по разруха. Мен много ме бива да си оревавам китките, двора, къщата – ама да ви кажа честно – че то си е за ореваване. Наистина е да се чудиш кое по-първо да подхванеш – счупените прозорци, които ако успееш да ги отвориш после трима души трябва да натискат на ключови места, че пак да се затворят, ама понеже тримата души са кът, ги лашкаш два-три-десет пъти, затварят се, тук-таме се появява нова пукнатина по стъклото – ама отдааавна си спрял да се впечатляваш. Входната врата, новата, се е изметнала и едвам се затваря, иначе още си стои на оная грозната пяна и ме чака да се науча да замазвам. Има нужда и от още една ръка лак. Пък като за капак на съседите магарето зъбите ли си чеше на нея, толкоз ли е гладно – не знам, ама е нагризана на няколко места. Ех, де да беше толкова просто – плащаш си и имаш напълно функционираща врата. Покривът на съседната къща е ремонтиран – цяла сутрин му се радвах, с комин, обшивка, измазани ръбове – “както си му е редът”. А мен ме посрещнаха прахоляк, мазилка и парчета изгнили дъски върху наяденото от дървояди дюшаме. Нощем предполагам вече имам гледка към звездите от хола. Ама иначе имам купени завеси от Икеа. То и вратата ми паянтава, ама коледен венец има – пък ако не вратата, то венецът ми е без косури, поне в моите очи. Малко странно – таванът ми почти паднал, аз венец си правя, ама тавани не мога да правя, пък на венци задобрявам. Две трети от стара порутена къща, в която всичко е “с чалъм” и чалъмът обикновено включва ритници, сезал или промишлено количество тиксо, ама венец има ли – има!

Кривите плочки са едвам видими под дебелия килим шума, по пътеките са изпопадали клони, някой е минал и ми е събрал орехите – а, да ти е сладко, ама си забравил тея на покрива на кокошарника, та и на мен ще ми е сладко. Някой път мета през сълзи, друг път се радвам, защото знам, че колкото и да е зле, винаги изглежда по-добре след цял ден метене. Баба все ми казва да не се притеснявам, понеже аз съм винаги припряна – смокинята не е зазимена, ами ако измръзне, тамън дръпна малко и почна да връзва смокини в двуцифрена бройка, а овошките, ами ако пак ги оглозгат зайците, ами това, ами онова, па живо ли е, ама колко е живо, върза ли, изяде ли се, голямо съм плямпало. Тя баба малко недочува, та дежурно ми повтаря да не се притеснявам, защото това били преходни неща. Понякога ми тежи – те птичките че пеят – пеят, ама не е винаги песен всеки ден да нося със себе си отговорността за труда на няколко поколения. Аз, дето на три крачки ще се спъна поне два пъти, пък на четвъртата ще пропадна в изкопана яма, където или някога ще насадя нещо или някой ми е откраднал вече насадено нещо. Те пък и те поколенията един късмет извадиха. Ама знаете ли, наистина си е късмет. Къщи рухват и се строят отново, дувари падат и се вдигат, дървета се садят, дворове се разчистват. С любов и пари. От любов преливам, а пари все някой ден ще имам. Прекалено обвързващо, че дори и нечестно спрямо мен самата е да се боря да запазя всичко “така, както е било”. Животът върви и се променя, пък с него и къщите, дворовете, хората.

Често ме питат какво ще остане на село след като си замина. Какъв изобщо бил смисълът да правя нещо, след като всичко щяло да се развали, срути или изсъхне. Да, може би някой ден ще рухне. Да, този ден всеки път ми се струва все по-близо. От мазилката, прозорците и цветята може да не остане много, но това нито ще е първата, нито последната разруха, която тази земя ще види. Не знам какво ще остане от труда ми или пък от този на моя род. Не съжалявам, нито пък ме е страх. Защото макар вратите да се развалят, дуварите да падат, покривите да се срутват и цветята да съхнат, не този погром остава. Остава желанието след всяка разруха да започнеш отначало.