Буквално. Е, по-буквално съм на своя дувар, ама айде, да не издребняваме, нямам снимки на 1-метровите тръни, на които също съм горд собственик.
Идва ми да кажа само “пфю”. Наистина, отдъхнах си. Успокоих се. Вече знам, че в Тюркмен, при това съвсем близо до старата къща и градина, има нещо мое. Беше любов още от първата лепка по току-що изпраната ми рокля /тъй де, няма да си оглеждам мястото с някви прости дрехи/, всъщност беше любов още от много отдавна, когато дядо работеше същото място. Той поливаше, подпрян на мотика и чакащ вадата най-накрая да се напълни, а аз бягах с все сила към него, защото баба ме караше да спя следобед.
Няма го вече бостана, а и дядо, останаха само лепките, тръните и старите орехи. И аз, заедно с плановете си, начертани на салфетки или в най-добрия случай на хвърчащи листчета. В тон с вечно хвърчащите ми мисли :)).
Градината на слънцето 
Много ми е приятно да те чета. Скоро ми се отдаде възможност да се разходя до моето село, къде баба, макар и сама вече, се бори да направи мястото пригледно. За жалост не е по силите й. Но не знаех какво ме очаква, въоръжих се с фотоапарат и много ентусиазъм, уж да снимам, да запечатам и попия всичко. Бяха останали само спомените ми, трънливия двор и една козичка. И баба, която се бори с природата 😦 Възхищавам ти се на стремежа и желанието да поддържаш това вълшебно местенце!
LikeLike
Гери, бъди винаги така вдъхновена и вярвай и в доброто, и в себе си! Достатъчно ти е.Сърдечни поздрави! 🙂
LikeLike
Sladurana, i to goliama.Vinagi me zarejdash sus mn dobro nastroenie:-)Mn poudravi,Viki ot Dekovibe.com
LikeLike