"Моят път към съзнателно (хранене) живеене"

Път като път – с много уж случайни спирки. Погледнеш ли го малко по-мащабно, заприличва на изрядно подготвен маршрут, достоен за завист дори и от най-добрата туристическа агенция. И доброто, и лошото така добре се вписват в картинката, всяко носещо своята уникална възможност за развитие. Аз обичам да се пиша ученолюбива, затова й лесно се успокоявам с мисълта, че трупам опит, преживявания, емоции. Все едно се запасявам за зима, която няма да дойде. Или поне аз така предпочитам да вярвам.

Началото започва в едно малко селце, чиито пътища са или прекалено  прашни, или прекалено кални. Но всякога еднакво забавни, ако си дете на 4-5 години и основните ти грижи са дали ще ти се изпекат правилно калните кюфтета и дали поройният дъжд няма да събори самоделната ти къщичка от дървени прътове и найлон. Добре, че оценявам иронията, защото и сега, 15 години по-късно тревогите ми не са много по-различни. Първата ми къщичка отдавна се разпадна на съставни части – прътовете станаха колове за домати, найлонът покри първата ми оранжерия, която просъществува цели 3 дни преди вятърът да я отвее. Сега мислите ми се унасят по съвсем истинска къща, за която въпреки тухлените стени и керемидения покрив дъждът е все тъй опасен. С кофи и легени на стратегически места, развит рефлекс за бързо отдръпване при падаща мазилка, аз съм все там – в къщата, в градината – понякога само духовно, друг път и физически, но винаги мечтаеща да гради, да създава… да продължи започнатото от моите баба и дядо и от техните родители преди това.

Моето начало всъщност започва от последната спирка на един достоен живот, изпълнен с труд, радост и добрина. Дядо ми винаги е бил много щедър човек, аз затова и сега все още не мога да си събера всичките инструменти, които е дал на заем на някой съселянин. Когато той си отиде поне от света, който аз познавам, той ми остави най-големия подарък, който съм получавала досега. Върви с бонус декар и половина градина и две трети от къща, но всъщност става въпрос за едно прекрасно чувство, че нещата имат смисъл, че животът трябва да се гради върху хармония и всичко се нережда, дори не „накрая“ както обичат да казват хората, нареждат се много по-рано, само да имаш очи да го видиш. Пък хармонията… кой където си я намери, да я пази и обгрижва, но и да я споделя, раздава. Аз я намирам във връзката със земята, в плодовете на моя труд, които понякога дори нямат гъсеници вътре, в приятелските усмивки, когато подавам кофа с току-що откуснати домати. Пък доматите – слънчеви, ароматни, събрали в себе си толкова енергия и любов. И така, домат по домат, все повече се убеждавах, че искам храна с история. С лична история, която понякога звучи сладникаво, друг път е сурова и мрачна като току-що изсипалата се градушка. Невероятно е как в една шепа пръст има повече организми отколкото хора на цялата планета и всички те успяват да работят заедно, за да създават – храна, живот. Можем само да взимаме пример.

Искам да виждам повече щастливи хора, понеже вярвам, че точно те са нужни на света. Искам и аз да нося радост, да се раздавам, да помагам и да се надявам, че знам ли, моят извървян път някога ще бъде също толкова прекрасно начало, колкото това, което ми даде моят дядо. Храната за мен е общуване със земята и всичката енергия, която тя е попила в себе си. Доматите, краставиците, дините и пъпешите успешно рекламират моята кауза, предават я толкова вкусно и опияняващо, че неусетно и най-гордият гражданин се размечтава по градина с птичи песни и красиви емоции. Храна не просто за ядене, а и за вдъхновение.

Моят път върви смело напред – кога повече, кога по-малко. Понякога е кално, сякаш нарочно потискащо, но един вижда кал, аз виждам потенциални кюфтета и се усмихвам. И пак продължавам, към съзнателното живеене, надявам се. Не ми пречи, че пътят е дълъг, та нали си имам запаси – и от емоции, и от домати.