Моята България

Тази публикация си отлежава без снимки и текст вече няколко месеца. Първо бяха кът снимките, после пък бяха прекалено много думите. След това като, че ли беше малко странно време за подобен тип писания… И все пак, не искам повече да задържам мислите си, нищо че вероятно на някого ще му се прииска да ме замерва с камъните на реализма. Няма проблем, може дори да съм си го заслужила. Очи широко затворени, нали така беше изразът? Може би моите шарят по пейзажа избирателно, попивайки само красотата. Но да не изключваме възможността, че и аз виждам същия груб/суров/жесток свят… и все пак намирам и красота, която успява да ме окуражи и вдъхнови.

Обичам България. Много. От онази обич, която няма нужда от причини и съществува просто така – че даже от ден на ден расте и макар на мен да не ми е в повече, ми се иска да можех да я раздавам и на другите. Обичам България и правя каквото мога, за да стане тя още по-хубава. Иска ми се да можех повече – затова и сега съм в Единбург. Родителите ми, приятелите ми, къщата, градината, България – всички те заслужават моята най-добра версия. Или казано по нашенски, ще обера аз каймака от Шотландия и ще се върна в България, за да го приложа и на практика. Пък дотогава ще тръбя из Единбург колко е уникална страната ни със своите хора, природа, традиции. И петте ми съквартирантки са обучени, като се спомене кисело мляко, да казват, че родината му е България и, че нашето е най-хубаво. Знаят за сурвакането, народните танци, именните дни, планините и красивите села и градове. Особено ги впечатлих с хвърлянето на пъпната връв на определено място :)). Показвам им снимки, разказвам за всичко, от протестите до баниците, пък после като попитам за техните държави, все замлъкват – не били толкова цветни на нрави, емоции и случки.

Все ме предупреждават, че скоро ще си променя мнението – “ех, като видиш ти уреден живот в чужбина”. Не ме разбирайте погрешно, в Единбург е красиво, даже понякога като не вали, ми харесва. Но не е същото, няма я за мен тази връзка, която все ме дърпа към вкъщи. Сега всичко в България ми се струва толкова по-красиво – докато пътуваме от летището към Пловдив, все въздишам по дърветата, нивите, слънцето. Виждам зайци, фазани, даже най-накрая видях и лалугери. Е, разгеле! Да знаете колко пъти дядо ми е търсил дупки на лалугери по къра и после с часове съм седяла до тях, чакайки да се покаже лалугер. А сега ги видях без да ги търся, за няколко секунди, толкова мило ми стана. Понеже то и лалугерите, и красотата все са си на мястото, само трябва да си готов да ги видиш. И в Единбург ми харесва да пътувам и да гледам през прозореца, но не е толкова хубаво, колкото когато от другата страна на стъклото е България. Тук обикновено ме прекъсват с “да, ти сега така мислиш, но ще видиш, като се сблъскаш с българската простотия.” Е пък много ясно, че сега така мисля, вижда ми се странно и дори измамно да споделям бъдещите си мисли. Вярвам, че хората се променят и не знам как ще се чувствам след 5, 10, 15 години. Но нямам никакво намерение да си развалям щастието сега, защото някъде ме чака “ужасната българска действителност”. И каква е тази стратегия все да се плашим, сакън да не се оставим просто да обичаме България. В Единбург имаше избирателна секция, гласувах. Посрещнаха ме усмихнати хора, които ръкопляскаха на всеки, след като пусне бюлетината си в кутията. Впечатлих се от броя на партите, то бива, бива разнообразие, ама ние май леко се престараваме.

Аз съм силно подвластна на това, което уча, но пък винаги съм обявявала смело, че съм пристрастна и това не ми пречи. Пристрастна съм към храната, природата, дори и към простотията съм пристрастна – е, че от нашта по-противоречива няма! “Да се смееш ли, да ревеш ли” е състояние, което чувствам особено близко. Промяната не е нещо, което изведнъж ще падне от небето/правителството, тя е вътре във всеки един от нас. Аз гласувах за когото исках, уча, каквото искам и живея според личните си убеждения. Не ми пречи, че аз правя нещо, а след мен минава рояк разрушители. Понеже аз се старая да давам най-доброто от себе си – останалото не е на моята съвест. Заспивам спокойно, защото знам, че има една запустяла градина по-малко, един обичаш България човек повече. Ще продължавам, може би дори малко напук, без да знам на себе си ли се опитвам да докажа нещо, или на света. Но пък на мен не ми трябват причини, за да правя, каквото правя. Просто така ми идва отвътре и ако трябваше да действам на секундата, без да се замислям, а следвайки инстинктите си, щях да избера абсолютно същия път. Може би е наследствено – баща ми, например, всяка година сади теменужки пред къщата ни. С ясното съзнание, че след няма и час някой ще е откраднал поне 10-тина корена. Той сади много, със сигурност над 100 растения, които заедно се превръщат в красиви цветни облаци. Всеки ден ги крадат и всеки ден той слага нови на мястото на празните дупки.  Ако го попитам защо, сигурно и той няма да може да даде конкретни причини – та това е усещане, подтик, който идва отвътре, а не проста рационализация на фактите.

Терминал 2 на летището ли? Да, но посока България. Понякога само в мислите, друг път и в делата, но винаги посока България.