Шотландски дни

Сега съм като мечка в хибернация, всичко се оставя за заветната пролет. Напролет: ще бъда по-социална, ще излизам повече, ще ходя на нови места. Сега си ми е добре да си пия чая и да си чета книги. Но от време на време започвам и аз да си липсвам на себе си и искам да съм навън. Забравям си дежурния отказ, когато някой каже да се ходи някъде, и вали, гърми – излизам.
Така се озовах и в North Berwick – малко градче на около час от Единбург. Бонус е, че билетът е само 6 паунда. Много ми хареса. Даже “многото” ми е искрено! Една от съквартирантките ми щеше да ходи там с приятелката си и ме поканиха и мен. И тя, и аз бях изненадана, като се съгласих 🙂 . Понеже като ще се правя на турист, съм изпълнителна, вечерта прочетох малко/много/ информация, шшт, че то там имало птички!

Реших да тръгна 2 часа по-рано от другите момичета, за да имам време да се наснимам. Приготвих си ядене за изпът, нарамих фотоапарата с птичарския обектив и след трийсетина минути вече бях във влака. Харесва ми така да пътувам, даже и на Шотландията повече й се радвам, като я гледам през прозореца. Полетата бяха побелели, небето – дежурното сиво, но беше спокойно и знам ли, направо хармонично.Четях си “Хайка за вълци” и от време на време поглеждах навън, понеже исках да видя фазани. Мъжки фазани при това. За да си обосновя половата дискриминация, ще кажа, че в България не бях виждала диви фазани, докато един ден лятото не цепих през едни треволяци към пъпешите и изведнъж на сантиметри от мен, тежко и леко тромаво, се вдигна голям женски фазан. Много се зарадвах тогава, понеже толкова неща искам да видя от природата на България, неща, които обикновено са си там, но по една или друга причина аз не успявам да видя. Мисля си, че всичко само ще ми се “покаже”, когато и аз съм готова да го осмисля и оценя наистина. Може би затова още не съм видала морски орел, нищо че всяка зима на язовира имало по 3-4. Но пък пуста ненаситност, не кандисвам аз само на женски, искам и мъжки да видя!
И тамън бях започнала да сканирам с поглед всеки храст и пред очите ми се покажа едрата и шарена фигура на мъжки фазан. Видяхме се само за секунда-две, но този момент ще ми остане в сърцето – влакът профуча покрай птицата, тя вдигна глава, аз се усмихнах и после вече всеки беше по пътя си 🙂 . Продължих да гледам през прозореца, някакси ми се струваше идеалното фазаново време. Малко по-нататък на побелелите ливади пасяха още три мъжки фазана. Беше така красиво, спокойно. За птици, които толкова се открояват на белия фон, изглеждала изненадващо точно на мястото си. Тъкмо влакът ги подмина и покрай една стара дървена ограда подскочи млада сърна, направо си беше като от зимна приказка, с разликата, че аз вярвам, че реалността е по-хубава 🙂 .
Самото градче е малко, типично шотландско. Валеше сняг и по улиците не се движеха хора. Но пък крайбрежните птици бяха излезнали на демонстративна манифестация! Газих във водата, пръстите ми замръзваха и натискаха спусъка на фотоапарата съвсем механично. Вятърът ставаше все по-силен, ама аз от опит знам, че това прави снимането на птици по-лесно, защото от свистенето не чуват как се приближавам. А аз се придвижвах в цялата си подгизнала прелест все по-близо и по-близо. Стридоядите/на горната снимка/ най ми харесаха. Плажът беше почти пуст, аз, птиците и възрастна двойка, разхождаща кучето си.
За първи път се почувствах щастлива от факта, че съм в Шотландия заради самата Шотландия, а не заради университета. После се разхождахме по плажа, градушката много яко ни переше в лицето, но пък после за издържалите на въздушната атака имаше награда – дъга и няколко слънчеви лъча. Много ми хареса атмосферата и пак ще се върна на това място, през останалите сезони има още повече птици, даже едно от най-големите птичи чудеса на планетата е точно там.
Отдавна, преди изобщо да чуя за Единбург и университетът му, бях гледала снимки от скалите, целите побелели от накацалите рибояди. Впечатлих се, проверявах къде точно се намират. И знаете ли, точно преди няколко минути, докато пишех горните изречения, се сетих, че и преди съм чела за това място, че и преди съм искала да го посетя! Хах, как странно се нареждат нещата. Когато кандидатствах вече бях забравила за скалите и рибоядите, пък съвсем несъзнателно сама отидох при тях 🙂 .

Всяко място си има своя чар, своите плюсове и минуси. Но пък за мен музеи, паметници и сгради не представляват нищо, ако не ги свързам с определена емоция, с определени хора. Сигурно затова съм толкова привързана към всичко българско и селско. Чета в интернет за компот от дюли /ха, изненада, не от праскови, а от дюли!/ и за мен това не е просто компот, мислите ми ме прехвърлят в следобедите, когато дядо брулеше натежалите дюли, с брат ми и сестра ми ги сортирахме по качество, а баба през това време миеше бурканите. Ех, много ми е легнала на сърцето последно време тази България, но за това по-нататък 🙂 .