Моментът

Или първата ми публикация без снимки.

Тази предишната не се брои, тя е по-скоро съобщение 🙂 .

Вчера си мислех как преди постоянно снимах. То май е често срещано явление, купуваш си фотоапарат и няма спиране. Хиляди снимки.
В един момент всички свикват, че ти снимаш винаги. Очаква се да си носиш фотоапарата по семейни събития. Пък теб я те има някъде, я не .
Често съм се чувствала сякаш само гледам отстрани, без да съм част от случващото се.
И затова все по-често оставям фотоапарата. В главата ми се въртят евентуалните кадри, мисля си от тука ако снимам, какво боке ще има и т.н., но си оставам само с мисленето.

И все пак, иска ми се да запомня много моменти. От тези, дето са дребни, дребни, ама те карат да се замислиш 🙂 . И ако някога се чудя какво ми се е въртяло в главата, когато съм била на 19… еми няма да се чудя, ще си погледна писанията .

+++ Хах, първият момент, матурите. Какво да кажа, прясно ми е още 🙂 . Бая народ очакваше от мен да имам 6.00. Че и аз с тях. Като си говорих с майка ми и баща ми, 2 неща ми направиха впечатление. 3, ако броим това, че за пореден път се убедих колко ме обичат .
Мама като ми чу интонацията и веднага позна, че не съм доволна: “Май не са добри, така ли?”, при което аз отговарям с “Оф, да, 5.98 и 5.96.” И тя се засмя и да, сега и аз се усещам колко абсурдно съм звучала, 5.98 и 5.96 си е добре. Абе лесно й е на нея, тя си е изкарала пълни шестици на матурите. Не,сериозно, възхищавам й се и за по-мащабния поглед, за откровеността.
Ние с нея напоследък имаме лееки разминавания, аз си бях направо гневно настроена, но вече сме наред и още повече й се възхищавам. И двете сме в такива фази от живота си, че хем си пречим, хем няма и как да си помогнем много една на друга, но в това няма нищо лошо.
Баща ми се изненада, че аз съм си мислела, че ще имам 6.00. Сега, да не ви звучи това сякаш не вярва в мен и моите възможности. Той беше приятно изненадан и ми каза браво, задето аз самата съм си вярвала. Аз нали си движа всичко с кандидатстването и той милия все е малко встрани, кое разбрал, кое не, ама за него 6.00 било като шестица от тотото. Пък той беше много щастлив и когато уцели петица 🙂 .

+++ Точно покрай главния път до село са били земите на семейството на баба. На най-гъзарското място, сериозно 🙂 . Сега след като всичко се е разделило 9293847 пъти, имаме няколко декара с десетина ябълки и трева до кръста. Лятото ходих уж за ябълки, събрах някакво нищожно количество и точно бях “закъсала” с количката в едни треволяци, когато ми се обади тати. Беше съвсем скоро след като дядо си отиде. Те и двамата с тати все тотото да си пуснат, имаха общи числа. Това им е най-голямата печалба досега. Парите дадохме на баба, беше си сякаш дядо се грижи за нея, някъде отдалече. Той все ми изглеждаше, че имаше някакъв план човека, имаше едни типични жестове, с поглед все едно ми казваше “Ти само изчакай и ще видиш.”

+++ Когато се заех с градината, всички ме питаха дали знам това колко работа е. Отговарях, че сигурно е повече, отколкото предполагам. Изненада, още повече е. Всеки път като съм си на село поне 1 път съм се обезнадеждила, аха и ще се отчаям, ама прилети някой папуняк и ми мине. За папуняците по-късно.
Всичко се руши. Понякога имам чувството, че времето ме побеждава. Не астрономическото, с него нямам проблеми, рядко ще ме чуете да казвам, че не ми стига.
А с това време, което с години се е трупало и трупало, все напук ми прави.
Аз нареждам камъните по дувара, те падат.
То руши, аз се боря да изграждам. Уж във всичко има баланс, но понякога ми се струва толкова трудно. А то, междудругото, наистина си е трудно.
Възхищавам си се, че успявам да живея в тези условия. Сякаш съм “над нещата” . Няма баня, няма кухня, няма топла вода, понякога и студена, да не говорим за екстри като лампи и пералня.
Ама какви папуняци имаме, сериозно, най-готините папуняци са в моята градина 🙂 .

+++ От основата на дувара падна един голям камък, от тези важните, които паднат ли, ще последват други. Беше ми мъчно, че няма какво да направя. Ама сега си мисля иначе.
На село всичко е в сянка. Имам чувството, че при нас се съмва 2 часа по-късно. А сега всяка сутрин през “новата” дупка се прокрадват по няколко слънчеви лъча и е красиво по един особен начин. Всяко нещо с времето си, може би е време за нов дувар.
Всъщност то за нов дувар определено си е време, но аз го възприемам по-метафорично.
То бива, бива спокойствие, ама тук вече граничим с мъртвило. Едно ново начало звучи добре .

+++ Поливането е проблемно. Тръбите са спукани, отвсякъде тече, тамън наглася едното място и то избие на предишното. Хах, предпоследния път си беше истинска борба, тогава всъщност направо си се бях отчаяла, защото нищо не ми се получаваше. Цялата бях мокра, отвсякъде пръскаше, пътеките реки станаха, а вадите все тъй сухи. И аз рева, и водата пръска навсякъде, пък съседите си викнали майстори да им правят изолация и те се чудят къде са попаднали 🙂 .
По едно време долетя отнякъде един малък маслинов присмехулник и като се почна една баня, не, че много ги разбирам маслиновите присмехулници, но изглеждаше сякаш се кефи.
И се замислих как щеше да се изкъпе той, ако не бях наводнила градината.
Въпрос на гледна точка .

+++ Брат ми и сестра ми са ме отписали тотално. Нищо, аз им се радвам от разстояние. Ще ми се да бях по-голяма част от живота им, но и на това ще му дойде времето. Вкъщи е вечна конфронтация, тъкмо сме се разпали в спора си и се обясняваме кой на кого бил писнал, и отнякъде се чува майка ми “А ако знаете на мен пък как ми е писнало и от тримата ви!” .
Всеки ден се случва по нещо, което уж ще запомним, минахме от “това трябва да го снимаш” на “ее, за това трябва да пишеш в блога” .
Сигурно отстрани изглеждаме много смахнати. Не, всъщност, както казва сестра ми, само тя и баща ми били останали нормалните в това семейство.
И при всичката ни ненормалност, отиваме си.

+++ Все си мислех, че ако бях толкова критична към себе си, колкото към другите, ехее, голяма работа щях да бъда. То аз явно и към себе си не съм особено склонна към компромиси. Вече по селата на фона на всеобщата разруха се открояват и спретнати къщи. Сигурно имат и вода в тях. При това топла. Пуста нетърпеливост, така ми се иска да мога и аз да си наглася всичко на село. Засега развивам бързи рефлекси, че отвсякъде пада мазилка, ама ха, пада си, но не върху моята глава. Сериозни умения са си това.
Е, откровено казано още не съм измела в хола след поредното разширяване на дупката в тавана. И пия вода в чаши за еднократна употреба (ама ги ползвам повече от 1 път, че са ми кът вече ;р) вече няколко месеца. Чудя се дали като си измия нормалните чаши ще спра да ги възприемам като “чашите, които мишките ползваха за тоалетна”. Едва ли.

+++ По оранжерията са накачени буркани, в които да си натапям цветя. Едно синигерче си ги хареса и вече два пъти го заварвам в буркана. В градината постоянно се гонят славеи, авлигите прехвърчат от единия орех на другия (добре,че имаме 4 :), кълвачи, сойки, изобщо живот кипи. Като че ли всеки ден ми се отварят очите все повече. Да знаете колко съм ги търсила папуняците. Това по времето, когато най-големия дерт ми беше дали да отида в гората или на язовира, пък дядо си копаеше из градината с малката мотичка, седнал на едно зелено дървено столче.
Сега направо ми се разхождат в краката тези папуняци. Супер готини са. Двойка са, най-често се разхождат покрай щайгите с разсадите. Единия идва откъм патладжаните, другия откъм доматите, та се срещат някъде при пипера. По едно време почнаха нещо да ги човъркат саксийките, за секунда се притесних да не ми ги изядат (скорците вече ми изкълваха бая дини, пъпеши и тикви), ама после реших, че ако нещо ще ги яде, нека поне да са папуняци.
Чудя се дали съседите виждат папуняците. Той единия само се оплаква, че много силно пеели птичките. Да, да му имаш проблемите, птичките пеели силно. И земеделието било мъка. Мъчиш се, мъчиш се, а земята не се отблагодарявала. Или пък падне градушка и реколтата се провали.
Всичко е каквото сам си го направиш. Възприел е традиционния модел на онеправдания, вечно трудещ се и крайно недоволен селянин, ами да, не само на него, даже и на мен ми е мъчно за него. Да знаете каква му е подредена градината, прекопана, всичко му се развива добре. Ама не, патладжаните бавно растели, доматите малко били навързали. А на мен ми иде да му извикам, че не е само глух, ами и сляп. Обективно погледнато, всичко си му е повече от добре. Все едно и природата се опитва да му отвори очите, някакво велико постоянство година след година да ражда, въпреки че не е оценявана правдоподобно.

+++ Освен птички в градината има и змии. Първо видях една малка да се шмугва в купа с дървата,а после тамън се бях засилила да си отключвам къщната врата и гледам редом с мен по стълбите се изкачва и тя. Този път си беше по-голяма, сигурно “майката” . Аз съвсем смело реших, че каквото ми е трябвало от вкъщи, не ми е чааак толкова спешно и се отдръпнах. Честно казано малко се стреснах, защото не я очаквах по плочките. А ако ме е страх за нещо, страх ме е за нея, да не я настъпя и да й направя нещо без да искам. Половин час ходих с ботуши, после ми мина и се пуснах по джапанки. В двора винаги си се били развъждали животинките, ама да, то само като го погледна и е логично. В родата по майчина линия се предава някакъв направо краен страх от змии, аз го преодолявам малко по малко. Всъщност на село преборвам доста от страховете си, като училище на живота е, само че аха да ти стане скучно и започнеш да се унасяш и идват ятата комари, да те жегнат малко (много) . Те, впрочем, не признават сутрин, обед или вечер и жужат по най-досадния начин. Една вечер берях грах почти по тъмно и малей, и да не се беше смрачило, пак щях да виждам звезди. Волята за чиния пресен грах над някакъв си прост сърбеж.

+++ На рождения си ден се почувствах наистина специална. И най-вече започнах малко по малко да го преборвам това досадно чувство за самотност. Знаете ли, добре съм си аз. Наскоро бях на гости у едно много хубаво семейство, толкова бях щастлива. Ей така просто да си говориш с някого, да споделите някакви общи вълнения. Чудя се дали осъзнават колко са ми помогнали само с няколкото часа, които прекарахме заедно. По-добре да не се чудя, ами направо да им кажа и да им благодаря.
Съседите, за колкото и “зла” да ме възприемат, са много доволни от кхъм, “социалната ми алиенация” . Напролет с баба си говорят “Добре,че няма приятели и никой не идва на село.” и тя им отговаря с “Ооо, спокойно, не се притеснявайте, тя не излиза с никого.”
Ами какво да им кажа аз, започвайте да се притеснявате най-активно. Заключвайте си вратите, слагайте катинарите на гаражите, защото аз имам приятели и само да почнат да ми греят доматите и ще ги каня на гости.

+++ Толкова писания без снимки само за да ви кажа сега как ми се снима. Ама хора. То моят зарзават, че е особено фотогеничен, така си е, ама много ще му ходи някое момиче със селска рокля и разрошена плитка 🙂 . Бонус би било ако имаше и мен кой да ме снима из градината, но сега наистина и на мен ми се снима.
Би било добре и да ми се приправят картички, защото ми пристигна сметката за телефона и още не съм я отворила даже да видя колко ми е вътрешно положението 🙂 .