От радост до страх през забързаност и несигурност

Понякога имам чувството, че времето ми се изплъзва .
Последният месец – особено много .
Толкова неща искам да направя. Още повече пък трябва да бъдат направени.
Вече е 2012, а аз още не мога да наваксам с 2011 .
За някой, който не обича да контролира каквото и да е, като че ли прекалено много съм се отпуснала.
И в същото време едва ли са ми са се събирали повече нощи с 2-3 часа сън заради работа .
От време на време ми става особено мъчно и тъжно, обикновено бързо ми минава, моментни настроения явно .

И после идват последните минути преди Новата Година и единственото нещо, което си пожелавам сама на себе си е да не съм толкова самотна.
Може би стреса от поръчки и прочие ми се отразява зле .
Ама пък и аз преди съм се чувствала така, сега поне съм на материална печалба.
Вкъщи се караме достатъчно често, че да не се понасяме.
Както казва мама, най-добри сме в това да се нараняваме един друг .
Аз съм раздразнителна и уморена, другите още повече.
Предпочитам да вярвам,че на Нова Година бях със семейството си, защото съм фен на “трябва да бъдем повече време заедно” /какъвто всъщност съм/ , но реално погледнато нямах друга опция.
Нямам приятели. Разбирам се с повечето приятелки на мама, но не е същото . Предполагам, че просто не съм срещнала подходящите хора.
Не пуша, не пия, не танцувам, не обичам да ходя по кафета и магазини. И съответно не съм най-търсената компания 🙂 .
А когато някой се обърка и ме покани на рожден ден, аз отказвам. Не знам къде е границата между това да не изневеряваш на себе си и да превъзмогнеш себе си и знам ли, страховете си.

Вероятно повечето родители с деца на моята възраст искат да са повече време с тях, по филмите поне все ги ревнуват от приятелите им .
Ние нали сме все напук на общоприетото, вкъщи аз се чувствам така .
Ако видите как вървя след сестра ми и все й се извинявам и й се моля да не ми се сърди /а тя сега е в период, в който общо взето винаги ми се сърди/, ще кажете, че съм най-неуважаващият себе си човек.
Тя си има нейни приятели, нейн живот и разбирам, че трябва да спра да й се меся, но понякога е толкова трудно.
Мама все казва,че съм си себедостатъчна, явно не чак толкова .
Щом малко завиждам на 12-годишната си сестра, задето е толкова по-“социална” от мен…
Ревнувам майка си от танците, баща ми от телевизора, изобщо сега е момента, в който всеки би ме питал “Абе,ти живот нямаш ли си?!”
И противоречитото е,че имам. Имам толкова много неща, но понякога ми става мъчно, че няма с кого да ги споделя.

Нали съм ви казвала, че не обичам предвидимите неща. Не искам и аз да стана такава.
Вече не ме канят на рождени дни, сигурно си знаят, че тъй или иначе няма да отида.
Не мога да очаквам да ме харесват хора, които и аз не харесвам. Обаче после идва голямото междучасие в училище и ми е криво, че оставам сама в стаята. Противоречиво същество съм си аз до последно.
Е,има прогрес и развитие. Преди няколко дни отидох на кхм, социално събитие (това звучи важно, нали? Всъщност беше рожден ден на приятелка на майка ми),където честно казано не ми се ходеше.
Понеже вече и аз започвам да се дразня от себе си (виждаш ли,мамо,чувството е взаимно ;р), реших, че няма да съм по-щастлива сама вкъщи и отидох.
Моята малка победа над самата себе си :).
Е,днес пък можеше да не стоя цял ден вкъщи по пижама, а да съм на хижа Здравец .
Понякога имам чувсвото, че и аз не знам защо все казвам “Не.” , затренирана реакция явно.

Липсва ми градината, къщата, двора. Липсват ми, обаче си стоя на топло в града.
Всъщност исках да приключа с всички задачи, да съм спокойна, когато си отида на село.
Днес засега само съм прибавила нови неща на мисления ми списък, но пък деня не е свършил още.
Последните няколко дни вкъщи като беше малко конфузно и ми се искаше да съм си на село, там е толкова по-просто и лесно .
Искам пак да се ровя в земята, да бягам до печката, защото съм измръзнала , докато шетам из двора.
За мен зимата е особено семеен сезон, все си представям цялото семейство вкъщи на топло. Може би ми съм тъжна, че не сме заедно, толкова колкото ми се иска.
Е, ако не друго, времето минава наистина бързо, може след час да се чувствам съвсем различно, пък и скоро ще дойде пролет и ще си правя разсади и ще си се радвам на компостта.
Обичам градината, защото ме изненадва. Повечето пъти приятно. Така се случи и с компостта, като магия е. Тъмна, рохкава и лека пръст ей така от една дупка, която несъзнателно пълнех с всичко.
Като бях малка беше пълна с охлюви, беше от страшните места, където аз не ходех.
Дядо толкова ми липсва.

Напоследък много заобичах чесън, ако питате мама, прекалено много 🙂 .
Реша ли да готвя нещо само за мен, вкъщи мирише повече и от най-непроветряваната шкембеджийница 🙂 .
Всяка седмица бучках нови и нови скилидки и после нетърпеливо разравях пръстта, за да видя дали са покълнали.
Разсадих всичкото листно зеле, няколко корена ми изгниха, но като цяло допреди да натрупа сняг и да събори тунелите, си растеше бавно и славно.

Да ми имаш и паянтовите тунели, но в моя защита един от 4 почти не е паднал напълно .
Горчицата започна най-накрая да расте, последно като я видях имаше цели 4 листа.
Чувствам се толкова добре на село, в градината. С риск да ви го обрисувам прекалено перфектно, ще придам нотка реалност с думите: мишки под всякаква форма , от живи до мариновани. Подробности после .

Пак чоя много ми хареса, идея си нямам как ще е на вкус, но на вид е супер. Листата са едни твърди и наперени, казано просто : кефи ме .
Много му се радвам и се надявам да е наред след като 15см сняг се изсипаха върху найлона и съответно върху него.
Аз залитам много по експериментите, хем ми е интересно и любопитно, хем забавно .
Веднъж мама се прибира от работа късно (всъщност това не е било веднъж,а доста често,но да не разваляме хода на историята), всички спим, а насред кухнята счупено яйце.
Сутринта мама ми разказва и моята реакция беше “Еее,ти изчисти ли го?”
“Много ясно,че го изчистих!”
“Ама защо?!”
Бях прочела,че ако се сложи много сол на сурово яйце, след време то ще се втвърди и ще се изчисти по-лесно. Явно не е точно така, поне според мама 🙂 .

Орехите край нямат. По-миналата седмица имаше много силен вятър, валеше дъжд, изобщо за някои би било малко страшнично, ама аз си мислех единствено “супер,тъкмо ще нападат орехи” .
През нощта по едно време започнах да чувам дъжда доста … отблизо,все едно съм си направо вънка.
Е, не точно, оказа се, че дъжда е вътре, ама нали съм един майстор, мисля, че временно оправих положението.
Не знам защо доста хора си мислят,че отивам на село и не ям, стоя на студено и прочие. Градските ми баба и дядо все ме питат какво ям на село, опитват се да ми пробутат кебапчета и ми дават рекламни чаши на Кока-Кола .
А на село има всичко, може да не е в комплект и ако е от плат да е нагризано от мишки, но има и чаши, и чинии, и около 50 тенджери и тави, и чаршафи, и печка , пък вече и мен, така че определено си има всичко 🙂 .
След краткото лирическо отклонение, обратно към орехите. На сутринта станах по-рано,сложих си трите ката дрехи и гумените ботуши,грабнах кофата и бързах към орехите.
Мисля си как ще ги събера всичките, преди да тръгна за рейса.
Да,ама не. Имаше толкова малко орехи,че се съмнявам, че просто съм събрала тези, които съм пропуснала на предишния ден.

Направих първата си баница. На баба става по-хубава, ама биваше като за първи опит.
Носех и едно парче да го опита,завито във фолио,сложено първо в кутия,а после и в платнена торбичка. Понеже знам,че има една винаги гладна и особено нахална котка.
Оставих си багажа съвсем за малко отвъд и като се върнах едното парче го нямаше,а другото беше нагризано.
После се сетих,че съм забравила нещо и като се върнах заварих котката да яде сиренето.
Знаех си аз,че съм сложила прекалено малко сирене, щом и котката го е усетила :).
Е,не и се сърдя, нормално поведение за котка. Тази е особено привързана към мен, която не обича котки. Вече и аз свикнах с нея, храня я и бих искала да се обичаме отдалече, ама тя не мисли така. Сериозно, навсякъде е. Докато прекрача прага на къщата и тя вече е в хола. После докато я изкарам … голям зор 🙂 .

Всеки път си късам по някое листо от марулите, тази е чужбинска, Little Gem. Много е хрупкава и е идеална за салати :). Вечер се прибирам вътре към 6, сядам до печката, краката на вече горещите тухли, правя си салата, гледам телевизия, чета стари вестници. Понякога ми идва вдъхновението да подреждам, направих си една шушка място и за моите дрехи и работя по освобождаването на цял рафт.
В коридора и в ъгъла на хола също има мишки, като излизам за дърва ме стряскат, ама вече не подскачам чак толкова на високо .
И с печката задобрявам, едната вечер си беше направо горещо, стоят по тениска и спах само с юргана и 2 одеала.

Нямам търпение да пораснат вече марулите. Искам да се разстопи снега, да ремонтирам тунелите и после пак да натрупа, за да не измръзнат.
Ама и аз с един висок процент на продуктивност, докато обиколя градината и снимам всичко, то се стъмни и дойде време да вечеря :). Аналогично, после докато подбера и обработя снимките за блога става 4 и половина и още съм по пижама.
Мислех си,че като нямам училище , ще влезна в ритъм, едва ли не ще се чудя какво да правя.
Половината ваканция мина,а аз още не съм даже близо до този момент.
Така е като все искам още и още 🙂 .

Цяла есен съседа ми се смееше задето си правя разсади за марули,той беше провиснал едни изсъхнали марули навсякъде и ме убеждаваше,че скоро щяло да бъде като марулена поляна.
Че стана поляна, стана, само дето е на моята пътека. Явно вятъра духа в моята посока.
Като ги види сигурно ще го хване яд, ама ако го повдигне на въпрос, ще му ги върна.
Ако знаете какви сметки се въртят, общо взето аз все съм прецакана, ама мен ме забавлява дребнавостта му .

В деня на лунното затъмнение така се получи,че хванах всички емисии на новините и съответно бях в очакване.
Обадих се и на тати. Само дето какво се омотах, реших, че трябва да гледам слънцето, малко ми се припокриха понятията слънчево и лунно затъмнение. Викам си даже “Брей,то за слънчево затъмнение много светло.”
Малко по-късно се усетих за невероятната ми проява на гениалност и се обърнах към луната.
Малко късно,ама поне се усетих 🙂 .
Или ето защо трябва да се внимава в часовете по Астрономия. Това и защото после неочаквано се чува “Седми номер.” и не знаеш нищо.
Покрай поръчките маалко изостанах с училище, то винаги е едното за сметка на другото.
Сега ми се насъбра малко за наваксване, нищо непоправимо, просто в един момент ми стана криво, че не се справям толкова добре, колкото ми се иска.
Имам 4 по математика. Това не ми се беше случвало от 5-ти клас първата контролна в МГ-то . Е, късмета беше на моя страна и ще има поправки, така че скоро няма да имам 4 🙂 .
Скъсаха ме на кормуването. Яд ме е и още ми е маалко гадно. Карах цели 2 минути.
Сега ми е съвестно за парите и знам ли, не съм свикнала да ме късат, необичайно е за мен.
Но пък е предизвикателство, разнообразие малко .

Толкова да са ми вкусни салатите на село. Понеже чешмите все замръзват,а и аз не съм най-старателната в миенето на продуктите, все случвам на малко пръст, ама иначе са супер.
Вече абсолютно премахнат олиото. Или дойде време за мариновата мишка. Беше маалко страшно. Капачката на бутилката с олитото беше малко хлабава. Като я прибирах даже си го помислих. И то взе,че се случи. Мишката влезнала вътре и не могла да излезе. Стана ми гадно за нея, неволно съм и устроила капан.
5 минути се подготвях психически да влезна и да я изхвърля.
Но от цялата работа се убедих,че мислите наистина имат сила. И в този ред на мисли цялата ситуация ме обнадежди,че всичко ще е наред , защото моите мисли определено са положителни 🙂 .

Докато снимах птичките от предишната публикация си намерих круши. Така им се зарадвах. Малко зорлян пренесох всичко на снимката на ръце, но си струваше .
Иии за първи път изпуснах рейса за града. В неделя, когато няма друг рейс. Съвсем за малко, ако знаете как бягах, с 2 огромни чанти и 1 кофа. Но не ме видя шофьора.
За интервал от 1 час изпитах 95659 различни емоции,от радост до страх през забързаност и несигурност. Цялата ситуация определено беше поучителна.

Последната реколта. Гулията ми се издигна в очите,догодина ще си завъдя повече.

Вече много закъснявам, трябваше да съм у баба, че пак обърках плетенето на чорапа.
Бавно и славно,цял сантиметър беше готов, ама май ще го почвам отначало.
Оставям ви с няколко зимни снимки,последният път на село беше тооолкова студено.
Прозорците са замръзнали от вътрешната страна,а тунелите ми не си личат,ама са там някъде,под снега .




Сега мисля да си дам малко почивка от работата, напрежението и стреса не ми се отразяват добре. Мъчно ми е,че аз мога да си го позволя, а мама и тати – не.
През 2012 ще се постарая да се науча да казвам “Не.” поне на някои поръчки, услуги и подобни, защото няма край просто. А от цялата работа страдам не само аз, но и всички в семейството, защото после аз съм уморена и раздразнителна и предизвиквам конфликти.
Съответно пък искам да съм и малко по-отворена към света, от време на време и “Да.” да казвам, защото кой знае какво може да се случи 🙂 .
Това прозвуча като един от късметите ни в баницата …
На мен ми се падна спокойствие и топлина.

П.П. Аз нали не съм особено самокритична, вярвам, че наистина имам някакъв прогрес, защото преди не бих говорила за нещата от началото на публикацията. Иии мисля,че съм добре, пък скоро ще бъда още по-добре. Сега отивам да си плета чорапа 🙂 . Нали ви казах,че до 1 час може да ми мине ;р .
Честита Нова Година !