3 петъка, 4 съботи и 2 недели в градината

Рано сутринта биха камбаните. На мен ми стана мъчно,защото в малко село като моето обикновено това се прави само на тъжни поводи. Самите хора вече имат някаква много странна и изкривена представа за хумор:”Ми то тука някой като го няма,или е за хляб,или…” И аха да се замисля и да ми стане още по-мъчно, и се чу музика. През целия ден докато събирах всичко,заради предстоящите слани, опаковах лимоните, за да не измръзнат, и още доста други неща, които не помня, ми беше весело, музиката определено създава настроение.
По едно време любопитството ми надделя и както си бях кална и мръсна,оставих мотиката и отидох да разбера от къде идва музиката. Тук да отбележа, че друга характерна черта за хората в моето село е, че никой, ама ептен никой, не отива “надолу”/на центъра/ или изобщо по улиците в неприветлив вид. Дядо всяка сутрин половин час се приготвяше, само дето костюм не слагаше. И не мисля, че е от суета, а по-скоро от уважение и към селото, и към хората. Аз очевидно го карам по-неглиже. Хах, една от бабите, която живее по пътя към магазина, същият ден два пъти ме пита коя съм. Вторият път реакцията й беше “Ма пак ли си ти,много си чиста.”
Оказа се,че този ден е съборът на селото. На центъра – сергии,разнообразие от примерно 3 вида галоши и представете си,хора. То това си беше истинската атракция :).

Последните чушки и домати бяха обрани достатъчно набързо,че на следващия ден да събирам изпопадал зарзават по пътеките. Снимките още по-набързо направени, едната кофа е наполовина пълна със зелени аха-да-почервенеят-и-падна-слана камби, в другата пък има доста недоузряли домати. Нали знаете,че за моята градина “доста” е относително понятие, но във всеки случай бяха повече от 3-4 домата. Което не означава примерно 5.

Последен поглед към разсадите ми /това ми е специалната маруля,семето за която си поръчах от Холандия чрез баща ми (и даже имах 5 процента отстъпка)/ и зарязах кофите с зеленчука насред градината /няколко часа по-късно ще съжалявам,защото да събираш чери домати на тъмно отнема време…достатъчно време водата в чайника да изкипи цялата и да заваря прегорели шипки/ и бегом на хорото :). Аз съм им голям фен и знам доста. Любимото ми е пайдушко . Веднага се хванах . И какво беше това хоро, зор голям. Поне 3 жени се опитаха да ми го обяснят, питам аз как се казва “Право.” Е това беше най-кривото право хоро, което съм виждала. Виждала,защото ако кажа “играла” не би било съвсем коректно от моя страна. Но пък да не си помислите, че съм се отказала, час и половина бях на хорото.
Не вярвах,че ще дойде момент, в който ще се моля за Бяла роза. Но така и не изсвириха друго. Даже дунавско. Или поне някое различно. Но пък аз бях много щастлива,нищо че ще ме запомнят като момичето,което не можа да научи “право” хоро за час и половина. Но пък имам 5-6 години да го науча,защото следващия събор, на който ще присъствам, едва ли ще е скоро.
И сериозно, през годините датата за събора се е местила само по-назад и по-назад. Баба ми разказа после как все е мръзнела на хорото и как на всички са им били сини устните. Бившият и сегашният кмет си разменяха поздрави, осветлението беше включено на макс /да,всичките 3 лампи пред бившето училище светеха/, някои дами даже се бяха наконтили много сериозно и знам ли, беше много хубава атмосфера, защото всички хора се бяха събрали заедно. Дори най-възрастните,които едвам ходят,си бяха донесли столове и с часове гледаха хорото .

Бях решила да си купя по нещо от сергиите, не защото си нямам достатъчно галоши и гумени ботуши, а защото исках да уважа труда на хората, които са дошли до моето село. И които явно държат да вечерят рано, защото когато отидох в 7 часа, вече нямаше никой. Е, реших инцидентно да си прекрача принципите и си купих понички. И аз ли бях много щастлива, те ли бяха неочаквано вкусни, но ми харесаха 🙂 .
Вкъщи ме посрещна голяма бъркотия, която стана само още по-внушителна, когато 10-тина минути търсех фенерче, за да събера зеленчуците от градината. Че нали идеята беше като падне слана те да са на топло :). Моят начин на стопанисване на къща и двор е доста по-различен от този на повечето ми съседи . То вярно,че няма много такива, но мисля, че се отнася за повечето хора в селото.
Може да имат безброй боклуци, кхм, извинете, неща, които някога при специални-малко-вероятни-да-се-случат обстоятелства, биха били полезни, но има остановени норми, които спазват като закон.
“Сигурно е влизало куче в двора, намерих ти единия ботуш чак в горната градина.”
“Не,аз си го оставих там.”
Не питайте къде съм си оставила другия, защото за момента…буквално не мога да ви отговоря. Аз като домакиня съм … противоречива? Да, отново. Може цял ден да чистя и да подреждам, после радвам му се ден-два и на следващата седмица съм го обърнала на тотален безпорядък. И не ми пречи да спя спокойно, дори когато за да стигна до леглото трябва да маневрирам доста внимателно измежду кашони, стари рамки на легла и подобни. Но пък и аз искрено вярвам,че всяка промяна започва с голяма бъркотия.

На следващата седмица зад любимата ми врата ме чакаше баба. Мислеше си,че ще дойда с късния рейс, но нали съм нетърпелива и пристигнах рано-рано. Стана ми мило някой да ме чака, да ме посрещне. Усетих,че чувствата бяха взаимни :). Докато бяхме двете заедно на село определено беше интересно.
Със съседа, с когото имаме общ водомер, вечно водим разговора “аз съм тук само 2 дни, вие постоянно и сте двама, аз би трябвало да плащам по-малко.” и на мен наистина не ми е за парите, просто не обичам да ме правят на глупава и знам ли, звучи ми абсолютно логично.
И те три пъти се съгласяват и после аз три пъти плащам половината. Защото много съм си била поливала цветята. И преди 10 години баба ми много перяла и едва ли не сега трябва да се компенсира. Казвам му аз, че определено не съм се засилила да пера и …след 2 дни баба пристига на село и 5 дена постоянно пра. Изобщо забавни са ми на мен съседските отношения, наистина забавни, без никаква ирония .

Следобеда аз настоявах да се разходим до гората. С много уговорки тръгнахме. Едвам бяхме стигнали до горския път и баба каза,че не може да върви повече. Очите й се напълниха със сълзи, питаше се защо вече не може, а толкова да иска. Докато седяхме насред нивата, за да си почине, ми разказа преди колко е бягала точно тук и как е ходела до гората да си бере теменужки. Съответно може да си представите и на мен колко ми стана мъчно, защото аз дадох идеята.

Атмосферата определено беше особена, личеше си, че на баба й е трудно. За първи път си беше на село, след като дядо си отиде. Спомените явно наистина са навсякъде, защото понякога я чувах как заплаква, докато върви из градината. И на мен ми е тъжно понякога, но като че ли още повече съм безкрайно благодарна за всичко, което ми даде дядо. Напоследък си пускам радиото, защото като отида да работя в градината и го чувам в далечината, ме обземат хубави спомени. Преди с дядо все се карахме за радиото, аз настоявах да е изключено, защото само бръмчене се чува. И тъкмо излезна и радиото пак тръгваше, музика да има. Вече е прекалено студено,за да ядем вън.
“За първи път ям вътре”
“Аз пък за първи път ям,откакто съм дошла.” – отговори баба.
Да не си помислите, че само сме били тъжни, аз съм наистина щастлива, а баба се опитва. Пък и аз я забавлявам . Незнайно как и при кое подреждане, всичките гащи на баба са изчезнали. Аз не помня да имам нещо общо, ама то няма кой друг да е провинилият се ;р .

Друг закон на село са покривките, на мен много ми хареса масата в естествения си вид, особено с парчето вестник, което с годините е станало на декупаж. Баба беше много възмутена, веднага изнамери покривка. Ама нищо, тя ги слага, аз ги махам. Сериозно, съберат ли се две стопанки в една къща, определено става забавно. На някои предмети аз съм определила нови места, тя си знае старите.
“Мари баба,това защо все го местиш?”
“Не,ти защо все го местиш?!”
И така, влезна аз в кухнята, закача тигана на стената. След малко влезне тя и го премести в другата стая . После аз го върна и така достатъчно много пъти, че миналата седмица го намерих на ептен ново, съвсем неочаквано място.

Обрахме кратуните, баба събра канапа и изскуба доматите. А иначе още първият ден като се видяхме, аз бях “Здрасти,утре катми!” .
Тайната била поне 2 часа да се нагрява сачът. Преди дядо ставаше супер рано, за да запали огъня и да приготви дървата,този път като нямахме подготовка,  станаха по-скоро за обяд. Баба не беше особено въодушевена: “Абе,котките не искат да ги ядат,ама ела все пак да ги пробваш.” И мога да ви кажа, че котките са абсолютни будали, толкова бяха вкусни. Докато бяхме покрай огъня и аз чаках поредната катма, баба ми разказа за катмите на нейната майка, те вече били “асъл катми,къдрави покрая”. Това били най-хубавите катми, които тя е яла. Е, най-хубавите пък за мен са нейните :). Добре, че направи повечко, защото на мен не ми пречи да ям катми за закуска, обед и вечеря.

Една от задачите в списъка ми беше да събера боклуците от улицата. Знаех си,аз че накрая тая работа ще опре до мен. Преди повече от месец някой го домързяло да отвори капака и си оставил чувалите до контейнера. Вятър ли,кучета ли,но боклуците бяха навсякъде. Рано сутрин безброй найлончета отразяваха слънцето и ми напомняха, че трябва да ги събера. Иначе всички съседи се изредиха да се оплакват, кой го бил направил /и сериозно, омръзна ми да обвиняват ромите, може би отново съм водена от прекалената ми наивност, но все едно само те си хвърлят боклуците, където искат…/ ,как можело такова нещо и естествено всеки един ми каза “аз тея дни ще ги събера.”
Минаха много дни. Баба искаше да изгори шумата от орехите и докато наглеждаше огъня, започна да събира боклуците пред нас. Аз пък взех търмъка и отидох в края на улицата и започнах да събирам всичко.
“Ама как ще събираш всички боклуци,стига вече.”
Събрах ги и не виждам нищо срамно в това да събирам “чуждите” боклуци, пък баба все с нейното “какво ще си помислят хората” .
Дано наистина да си помислят нещо, да се замислят, че можеше някой да дойде да ми помогне, а не сума ти народ бързо-бързо да ме подминава. Не, че на мен ми трябва помощ, просто ей така, да се включат за каузата :). И защо всички изхвърлят мъртви животни на пътя така и няма да разбера. Аз не мога всеки ден да минавам покрай такива гледки, добре,че баба се оправи с тях.

Ей, от кога не ви бях показвала репички. Сигурно поне от пет снимки. Иска ми се да имам повече време да търся рецепти и да правя по-интересни неща с реколтата. Зелените домати взеха,че узряха, аз докато се наканя да направя чътни от тях. Даже корнишони имам още за консервиране в хладилника от мнооого отдавна .

Конструкцията на тези снимки отново не беше от най-лесните. Исках да използвам фона,трябваше на нещо да привържа репичките. Стълбата е прекалено паянтава,за да я използвам по предназначение и веднага я посурнах от единия край на градината до другия. Да,ама няма на какво да я опра. Е,нали съм силна, донесох си няколко по-тежки пънчета/или по-скоро пънове/ от ореха и стълбата взе,че застана изправена.

Връзвах репичките много внимателно,защото конструкцията ми не изглеждаше от най-сигурните. Чудя се аз какво да измисля, 2 месеца главно репички снимам ;р .

Междувременно на всеки орех има поне по три кълвача. Синигерите са навсякъде. Съвсем скоро ще подготвя хранилките :).

А вие си мислихте,че няма повече репички … прихванали сте малко от моята наивност ;р. Не, сериозно, засега са само тези .

Разсадих половината марули, другият път още толкова и ще им правя тунел. Това разбира се при положение, че успея да отворя вратата на килера до кухнята, която е залостена от огромен топ найлон,паднал от вътрешната страна. Нали не се досещате кой го сложи този найлон там, въпреки, че си мислеше, че може да се случи подобно нещо.